Обожественият танц на нестинарите

Обожественият танц на нестинарите

Село Българи! Нестинарството, като местен обичай, се е вплел в християнската обредна традиция на селото, останал най-вероятно от траките и древните източни народи на Мала Азия, Месопотамия и Персия, далечен “отглас” на култа към огъня. Няма съмнение, че този култ е рожба на доисторическата епоха, когато древният човек е обожествявал природните явления, превъплъщавайки ги в богове.

Освен това самото старогръцко (тракийско) наименование на нестинарите, дошло от “хестия” – огнище, преминало в вбългарския език като “нестия” – нестинар, носи суеверен оттенък. Този елемент в съзнанието на обикновените хора е спомогнал нестинарските игри да се приобщят към обредния календар на християнската религия в миналото на селата Кости, Бродилово и Българи (Царевско) и в някои селища на Малкотърновско и Лозенградско: Маджура, Пиргопло, Дерекьово и др. Но днес неговото традиционно съществуване се е наложило само в Българи.

Защото тук местният празник – денят на Св. Константин е съчетан с игрите на нестинарите в огъня. Затова и неслучайно в утрото на 3 юни започват молитвите в черквата “Св. Константин”, след което иконите на светиите се пренасят в “конака” на нестинарите или така наречената “столнина”. Фактически това е “домът-параклис” на нестинарите, техният “свет олтар – свято място”. Оттук в началото на празничния ритуал християнският и езическият елемент тръгват в процесиите слети заедно.

В “конака” иконите се обличат в червени калъфи, обкичени със сребърни парички, откъдето присъстващите, предвождани от свещеника на Царево и епитропа на Българи Киро Димитров, под звуците на нестинарската мелодия от гайда и два тъпана, обредното шествие се отправя към параклиса на Св. Константин.

Скромната сграда на параклиса се намира ниско, в самата дълбочина на стръмно и полегато дере, западно от селото. Тя е с тристенни зидове, в чийто център е изворът (аязмото). Епитропът с калайдисано менче загребва от аязмото светена вода и я плисва в преддверието. А свещеникът с китка в ръка ръси приближените до него с благослов за здраве и дълголетие.

Докато трае церемонията кънти музика, хоро се вие. Но веселието свършва и процесията се отправя за селото, където иконите отново се оставят в “конака”. Те престояват там, докато падне мрак и на мегдана нестинарският огън вече е готов. Насред селото през целия ден се разнасят песни и веселия. Там бавно догарят дърветата, струпани в очертаното огнище на нестинарския огън.

Всичко това, което ни заобикаляше като празнична атмосфера, неволно ни връщаше назад в годините, затова потърсихме миналото в спомените на 85-годишната старица баба Кали Николова Тодорова. Открихме я седнала до прозорчето на своята къща, скръстила ръце, гледаше смирено и тъжно. Помолихме я да ни разкаже за празника и нестинарите в миналото на Българи.

– Какво да ви кажа за празника, сине. Беше много голям и хубав, да ти е драго на сърцето. Да гледаш, да се ненагледаш.

– В Българи имаше ли нестинарки?

– Ами как да немаше. Много пъте сме ги гледали. Бяха истински, а сегашните са лъжовни. Помня баба Нуна. Тя беше много възрастна. Помня и двете Злати – Злата Стамова и баба Злата Георгиева Даскалова. Тя бе огън. Като щеше да наближи Св. Константин, “префаташе я болест” – силата на светеца. Лицето хи ставаше жълто като восък и влизаше в огънет като фурия. Току щеше да се завърти с кунизмата и завика: въх, въх, въх!... Тя си бе най-лична.

На Св. Константин идваха нестинарите от Кости. Ония от Кости и наште оттука. Срещаха се накрай селото в поляната с гайди и тъпане. Там почваха да играят, като си разменяха иконите, защото наште и техните били братя, от едно дърво правени – орехово. Сетне тия икони ги откраднаха разбойници, а те бяха големи и хубави… Сега вече в селото нестинаре няма. Последната бе баба Злата Даскалова. Тя бе вдовица с пет дяца, но не я помясаха, не станаха нестинари.

Настъпи вечерта. Тълпата се струпа около огъня. От “конака” пристигат нестинарите. Гръмна нестинарската мелодия и в ситни стъпки нестинарите започнаха своя танц. Те ту обикаляха, ту нагазваха боси в разстланата жарава. Танцуваше семейната двойка Иванка и Жеко Жекови от Бургас, и с тях още двама непознати: мъж и млада жена в бяла рокля. Неочаквано се появи и познатата на всички Веселина Илиева от близкото село Бродилово. С динамичните си движения тя възбуди зрителите, които ръкопляскаха и викаха: “Браво, браво!”.

Танцът не продължи дълго. Музиката секна. Играта спря. Тълпата се юрна около нестинарите и ги отрупа с въпроси. Коментарите продължаваха. Всеки искаше да чуе от устата на нестинарите отговора на най-вълнуващия ги въпрос: кой закриля нестинарите в огъня? Някои възприемаха намесата на някаква “божествена” сила. Други се колебаеха и не искаха да повярват в обожествяването на нестинарския танц. А за нас той си оставаше една ритуална проява на местния обичай, свързан с обредното свещенодействие към Св. Константин и Елена в с. Българи.

Танцът възприемахме като психологическа нагласа в поведението на нестинарите. Те отдавна, чрез дългите си участия, са преодолели страховата бариера на огъня и сега под влиянието на нестинарската мелодия, обладани от кратката омая на атракционния апломб, нагазват без задръжки в жарта. При сегашните нестинари липсва “измислената екстаза”, са която често се спекулира.

Защото, какво е всъщност нестинарската игра, ако тя бъде извадена от нейната “привидно обожествена магическа нагласа” в поведението на нестинарите? Няма съмнение, че огънят като атрибут пробужда “чудодейното” и “невероятното” в съзнанието на зрителя. Кара го да се замисля върху божественото начало в нестинарската игра като нещо възможно и допустимо. Но то не съществува.