Нагоре по стълбата

Да се чете след “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски

Посвещавам на всички, които ще кажат:
“Това се доотнася до мен!”

Малкото дете със сини като метличина очи гледаше към бялата мраморна стълба и се усмихваше. Старецът, за когото то се държеше, се опита да поизправи глава и направи няколко крачки към дявола.

– Кой си ти? – попита го дяволът.

– Аз... името няма значение. Аз съм един от всички и хората ми вярват. Не мразя “ония горе” на стълбата и искам всички да се изкачим по стъпалата.

– А условията знаеш ли? Поемаш ли отговорност за всички?

– Да – отговори старецът.

– Ами вървете – рече дяволът. – На всяко трето стъпало ще ми давате откуп..

Но никой вече не го слушаше. Хората започнаха да се изкачват, помагаха на недъгавите и болните да вървят с тях и когато стигнаха третото стъпало, стоновете им на отчаяние и болка се превърнаха в радостни песни и смях. На шестото стъпало всички се видяха облечени в красиви дрехи. Погледът на безумния бе станал благ и усмихнат. Стъпалата се преодоляваха по-лесно, вече нямаше нужда да си помагат. Всички крачеха бодро и уверено, а погледнеха ли надолу, виждаха дявола самотен и недоумяващ какво се случва. На предпоследното стъпало, когато трябваше да дадат двоен откуп – сърцето паметта си, сърцата им забиха силно и с много любов, а паметта им, е, припомниха си много неща и разбраха много за вълшебната стълба знанието. Гледаха с благодарност мъдрия старец, който още стискаше ръчичката на детето.

– Кои сте вие? – провикна се дяволът.

– “Ние сме хора – свободни и знаещи, че човек е роден да се радва, да трупа опит и знания, и да помага на другите”.

– А кой си ти? – попита дяволът отново стария човек.

– Аз съм човекът, който беше сигурен, че ти не можеш да знаеш всички тайни на живота, законите на мисълта, паметта. Ако ти ги знаеше, просто нямаше да има обич, музика, цветя, слънце, живот.

– А как се сети за стълбата на знанието?

– По детето. То се усмихваше, гледайки стълбата и дори мраморът заблестя от чистата детска мисъл. А какво по-чисто от дете! Погледни го! То се усмихва дори на теб и с доверчивите си очи те приканва да тръгнеш след нас.

– Но нали съм дявол, аз наистина се радвах, когато някой беше нещастен...

– Какъв дявол си ти – метафора на злото, която също иска да се радва. По стълбата ще придобиеш знанието, че можеш да се радваш, когато правиш другите щастливи. Това е моралният закон, който ще ти покаже стълбата. Тя променя моралните ценности.

– А не си ли голям идеалист, старче? Нима и аз бих могъл...

– Можеш! – твърдо каза старецът. – Всеки има шанс! Сега ти си сам, а самичко злото няма проява. Тръгвай, ще си спомниш!

И дяволът си спомни – беше беззащитно дете, искащо да бъде обичано, искащо толкова много да бъде харесвано и обичано. Беше забравил за детето в себе си.

Пред него мраморът блестеше. Стъпи на първото стъпало и продължи нагоре. Въобще не беше трудно.

А ти, читателю-приятелю! Помниш ли, че някога си бил дете? На кое стъпало от стълбата си? На колко души след теб подаваш ръка?