Магията на словото

Сборник с наградените творби – есета на тема “Магията на словото” – от литературния конкурс, организиран ежегодно от Народно читалище “Асен Златаров 1940” – гр. Бургас.

Сборникът включва наградените творби от конкурсите 2007-2010 г.

-----------------

Първа награда, 2010
Катерина КОСТАДИНОВА
ГЧЕ “Васил Левски”, гр. Бургас

От всичко написано най-обичам
написаното със собствената кръв.
Пиши с кръв: и ще проумееш, че кръвта е дух.
(“Тъй рече Заратустра”, Фр. Ницше)

Милиарди комети се устремяват към мен. Дишане. Пулсация. Протони. Налягане.  Предчувствие за сблъсък. Яростни, гневни, безплътни в душите си, кометите ме доближават. Достигат ме... И нищо. Те не знаят, че аз отдавна съм една малка, черна дупка върху лявото рамо на Вселената. Защо върху лявото? Защото върху дясното Вселената си е татуирала неоправено легло – символ на неоправената `и душа.

За да си безсмъртен, трябва да си черна дупка. Иначе кометите те убиват. Принасят те в жертва на онази с рамената. Какво е безсмъртие? Душата и Вселената. Те са безкрайни, а безкрайността е вечност. Вечността – безсмъртие. Пътят към безсмъртието е изкуството. Няма друг път. Няма по-безкрайна вечност.

В изкуството е магията на живота. В словото е началото. То идва чаровно и весело. Така идва при децата. Homo Ludens започва играта, а в играта словото те пристрастява към себе си. Кани те в невъзможни светове или те кара да се гмурнеш дълбоко в душата си. Ти творец ли си, или престъпник? Ти вярваш ли, или се съмняваш? Страх ли те е от реалността? Защо те е страх, нали имаш своето вечно изначално слово? Най-чистият начин за бягство. Най-чистата дрога. Някога докосвал ли си словото? Не си. Това е чудесно. Значи не си го омърсил. Да играеш със словото, не е като да пиеш от извора. Да играеш със словото, значи да създадеш извор.

Бяла хартия, а върху хартията знаци. Словото примамва погледа. После прониква през очите и започва да пълзи по вътрешностите ни. Слива се с кръвта ни. Неусетно идват тефтерите. Това е първият симптом. Пишеш в автобуса. Пишеш в кафето. Събуждаш се в три и усещаш, че имаш нужда от доза слово. А тефтерите с малките си празни редове се присмиват на всички глупости, които пишеш. Затваряш се в себе си. Боли ли те? Нищо. Така трябва. Това е част от играта: “Колкото по-трагично е детството ти, толкова по-велик артист ставаш. От щастието не излиза нищо.” – така твърди Марина Абрамович, но ти се опитваш да не `и вярваш. Опитваш се да се спасиш. Опитваш се да се излекуваш с алкохол като Бродски, Буковски и Ерофеев, но не се получава. Опитваш и с LSD като Гинзбърг и Керуак – отново нищо. Накрая разбираш, че тялото е плът. Плътта боледува, защото е способна на смърт. Може и да се излекува, защото е способна на живот. Словото е пристрастило душата ти. Как да излекуваш вечността, когато е съмнителна болестта `и?

Готов си. Вече си една малка черна дупка. Рамото не е задължително. Прозорците на стаята ти прашни ли са? В книги ли е целият ти под? С книги ли са декорирани стените? Таванът изписан ли е с цитати? Така трябва и да бъде. А сега не се стеснявай. Вземи любовта си, вземи страданието, съмнението, лудостта. Облечи ги в думи. Създай изкуство. Блажени са пристрастените към словото, лудостта им трае вечно.

И ето, усещам как словото тече по вените. Не обръщам внимание на кометите. Ритмично пулсират думите с кръвта ми. Обезсилват волята ми. Сядам и подготвям ръката си за следващата доза: “Ако днес реша,че съм писател и се облека в червена рокля на черни точки, но ми се случи нещо прозаично – блъсне ме кола, или нещо банално – реша да се самоубия, утре в книга ли ще се преродя или в калинка.”