Монорей само седеше във фотьойла. Той беше втори помощник на Спектър, отговорен за транспортирането на тела, задача която се случваше много рядко. Затова Монорей се радваше, наслаждаваше се и се смееше колкото може, когато внезапно в неговото човекоподобно тяло изникнеше съобщение за спешност. Това означаваше, че е нужен на Спектър и Калеид.
Ако не беше случайната ни среща в малката задимена кръчмица, никога не щях да разбера на какво дължа явните симпатии, които проявяваше към мене лудият Гунчо. Бях наскоро пристигнал в града, когато разхождайки се по главната улица, направи ми впечатление странното държане на един зле облечен, висок старец. Цялата му глава беше обрасла с бели като сняг коси.
Ей, пусти живот... Калоян вдиша дълбоко и изтри челото си с ръкав. Не беше лесно да вземе такова решение. Много време изкараха заедно, имаха и хубави моменти заедно. След час-два имаше среща с бащата на Илияна. Стария искаше да разбере какво, за Бога, става. Той винаги искаше да е наясно какво, за Бога, става...
Доктор Павлов и сестра Кирилова се измъкнаха някак си от стая номер осем, затръшвайки вратата след себе си. Павлов отри нервно челото си, а Кирилова постави капачката на току-що използваната спринцовка. Още няколко секунди отвътре се чуваше приглушен вой и тропот, след това всичко утихна...
След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма...
Мярнах скулестото му лице през предното стъкло на автобуса. Подаде билет на възрастна жена и взе стотинките. Затвори вратите и подкара към следващата спирка...
Този път дойде на преглед сам. Учудих се – винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее. – В бащината ми къща – отговори той...
Серафина се помина в петък. Изгасна тихо, кротко, като мушица. Мъжът ѝ Лазар гледаше малкото ѝ, колкото една шепа, лице и не можеше да повярва, че вече я няма.
Сутринта около леглото ѝ се събраха синовете и дъщерите им...
Брегът гали нозете ми с безбройните песъчинки, обгърнати в златист блясък, отдаващ топлината на любовен трепет с всяка моя стъпка. Морето ме посреща сънено, нежно се залюлява под първите слънчеви лъчи и търси очите ми. Докосвам с поглед солената безбрежност, поемам дълбоко дъх и вдишвам щастието...
Набързичко напазарувах това, което ми трябваше от супера. Излизайки, ми се пропуши и се отправих към близката градинка с пейките, хем да поседна, да се налюбувам на пълната луна и реката, в която се отразяваше.
