Когато вече няма да те има във вид така удобен за любов – ще отпечатат черното ти име на белия тържествен послеслов...
Не е присъщ за мене ни котешкия скок, нито ми трябва стреме за набези високи.
Цветята ранни, минзухара късен не ще опазят пламъчета – да ти светят през нощите, от самота навъсени, през дните, между нас увяхнали.
Път се вие и се не връща, дърво край него стои и чака. Някой напуска праг на къща, а тя след него се взира в мрака.
Ти си някъде, някъде, някъде: светулка в пазвите на нощта, глухарче в смеха на ливадите, пеперуда с танц над цветя.
Морето извора не знае, утро с нощ се разминава. Началото е срещу края, без огън дим не става.
И сънен, сънена врата отвориш в миг внезапен – в очите ти нахлуе белота и грабне сънищата златни.
Пред поглед, който ме открива, застанах с непонятен смут. Мълчи платното на статива. В ателието – студ.
В един прекрасен ден ти се появи. Неочаквано красиво. И чувства в мене силни породи. Божествено, щастливо.
Не знам какво си. Дали си дар, или изпитание. Дали си ангел или зло създание. Но обикнах те повече от себе си дори.
