Искате ли да смажете някого? Искате ли да го погубите? Наведете си бърже ухото. Аз ще ви кажа средството. Най-безопасното и най-страшното. Оклеветете го! Една клевета зад гърба на човека е много по-сериозно нещо от един куршум в черепа...
Моят дом е в небето, но животът ми протича между него и земята. Като по невидима стълба слизам и се качвам обратно безброй пъти, откакто свят светува. Тръгна ли надолу, тръгват и всички части, от които съм съставен...
Градът край голямата река, където започна неговата Америка, беше нещо напълно различно от всичко, видяно досега. Размерите, разстоянията и липсата на годишни времена сякаш го пренесоха на друга планета...
Но сега той пристъпва с радост. Вкъщи си е. Ето ги прекрасните килими. Ето ги грузинските мебели, за които господин Пърси Бърлинг споменава с малко завист, според биографията “ Оруел. Животът” на известния политик и писател Бърнард Крик. Къщата е приятно затоплена от бойлера на фирмата “Идеален бойлер”...
От край време сме свикнали да казваме това е мое: моят мъж или моята жена, моето дете, моят дом, моите родители или моите приятели. Но затова доколко е мое не сме се замисляли. И ако пък помислим ще разберем, че нищо не е наше, нито вещ, която сме купили, нито пък човека до нас, когото обичаме...
Да, за снимката искам да ви разкажа. Тя стои на нощното ми шкафче, а такава има почти всеки един от вас. Дали е на дете, заминало далече в чужбина или на любим за вас човек, но вие читателите на това есе имате такава...
Откакто съществува човечеството, темата за душата не е слизала от полезрението на учения, та е достигнала чак и до най-обикновения човек. Всеки един от нас в дни на тревога казва: “Заболя ме душата”. Когато сме млади, ние не се сещаме за нея, но прехвърлим ли младежките години...
Всяка професия е интересна, ако разбира се я обичаме. Тя се определя от хора с различни занимания – това са артистите, скулптурите, учителите и най-вече писателите. Те докосват сърцата и правят живота на всички нас по-лек и емоционален.
Разказ за писателя, зам.-ректора и дългогодишен професор в СУ “Св. Климент Охридски”, за директора на Института по фолклор на БАН от самото му създаване и най-вече за човека Петър Динеков. За всички, родени през 50-те години на миналия век, името му будеше преди всичко респектираща любознателност.
Известно е за пишещите, че творческото вдъхновение идва понякога като неканен гост, а друг път авторът дълго време мисли върху някаква идея, докато най-неочаквано е посетен и ако не е готов да запише словото, то си отива...
