Наточи ми от виното, мамо! Напълни остарялата бъклица!
Когато светът се задъхва от ярост, раздираща бясно земната гръд, когато човешкият род подивял е и се лута по пътя – без път...
Как и кога в душата-море – се заражда мъртво вълнение. което невидимо в мене гребе и отвътре без шум ме превзема?
Когато е истински плугът, с който словесната нива ореш, а съвестта е блудница глуха, изгорена в световната пещ, ти засей стиха си изстрадан...
От детството идваш и към него се връщаш – нали е първата, най-старата къща, с най-ароматното, неувяхнало цвете от родния букет на мигове светли.
Ех, тази музика на Албинони... В душата ти простенва струна и сякаш бял прашец се рони над рози в грейнала градина.
Все по-корозивни и по-корозивни думата, усмивката, погледът, което сега кълни. Трябва да пресечеш патетичния план на рационалното...
В Ута – Америка – и къде ли не – мормоните – и кой ли не – се силят да напъхат човечеството в една виртуална информационна банка.
Космическо разстояние от два метра дели ни от самите себе си. Ужасени думи на нежност покълват от време на време в смаляващата се реалност...
Генералните прогнози не ми се нравят, не са времена за разходка приятни, ни да се наслаждава човек на чистия цвят на небето, да чакаш звездите и локвите да ти говорят...
