Лъхна ме и тази вечер студеното безразличие. Напомни ми някакси как безопасно е сърцето ми да е ничие. Спокойствие носи това хладно мълчание.
Взираш се в крайчеца на окото ми. Точно там под веждата. Чакаш да забележа, да ми стане неловко.
И може би понякога и сладко е да се давиш в една мъка безкрайна, да се губиш в илюзия спонтанна, да усещаш как стомахът ти обръща.
Не можеш още дълго да го отричаш, ти чисто и просто такива привличаш. Тези, които под прожекторите блестят, и от перфекционизъм готови са да изгорят.
Пак загубих. Защото играх честно. Бях честна с теб. Не и със себе си.
Ти идваш като песента, събирана от дългото мълчание. И с толкоз много топлина докосваш с нежни очертания пределите на моя ден.
Момичето на моите мечти стои в гишето на хотелска стая... С обърнати за любовта очи, преглежда формулярите за рая.
Време, в което нямаш нищо, а всъщност – всичко е твое!
По-добре четат ни враговете, приятелите само се усмихват и казват кротко: – Пак си писал глупости...
Кълна се в белите коси на майките, не в ореола на светците. Техните избелели забрадки – дълго ще светят в душите.
