Колкото пъти погледна нагоре – той проветрява. Винаги е отворено само едното крило на прозореца. Може би проветрява след гости...
Ето го човека – в натежалата от плод градина с прабиблейската си половинка; всеки е зает с посилното, определено свише...
Да се оплаквам от самотност? Смешно е – сред тази полудяла Ниагара от гласове ту ясни, ту размесени, от толкова лица – като на гара.
Навярно краят наближава, щом сетивата се изострят. Сега случайните лъчи надежда не могат вече да ме стоплят.
Аз възлизам по пътя нагоре и броя стъпалата към Храма. Всяко седмо стъпало е Твое, моя Правдо и мое Знаме!
Отминава денят безразличен и отронва дъждлив благослов. Днес погребваме жълтото птиче там, до синьото, в малкия гроб.
Мисли, тежки като олово държат сърцето ми в плен. Моля се днес – разгори се отново, огънче, тлеещо в мен!
Може би не съм напълно ясен, но животът да не би да е? Че към смърт е, съм съвсем съгласен, но не знам дали е битие.
Израснахме като треви в пустиня. Е, да речем, почти без градинар се извисихме под небето синьо некастрени и диви.
Умих на майка ми нозете три дни, преди да се помине. Пророни: “Нещо не наред е, защото все ми стинат, сине!”
