Стих в ахатови очи. Тихата свян и прозрение страха склони в клепачите и сън ги посрещна призори.
Към зимата преди поглед меланхолно падащ над мъгли от сняг и стъклени стени – деца на зимата в страна далечна и ръмяща...
Сини карамфили в септември в градината на дядо Шабо зацъфтяха, след две години на разсъмване за раздяла с него се прегърнаха.
Лампадите догарят в поглед вечен съня от сладоледената вечер на дни, които с теб необратимо забравихме на масата на “Аморино”...
Нечий град аз който не познавам и който изведнъж е някак същият, през мен разтърсва се и ляга слаб на майчината гръд.
Две сили казват да обикна в този свят. Две любови (казват) “Grandes et magnifiques” – на едната може би златиста е косата, а на другата вретено с мъгли.
Устните ми галят моя блян, а светът им – нежен и засмян приласкава сладостта ми веща, със утеха ме посреща зад потаен, тих паван...
Ръцете в пръсти сковали същата песен назаем. Луни в белите длани на ноември, който залязва...
И дни минават, и години дори... Обичани и необичани, лъгани и пренебрегвани... Стари рани – рани от минало...
Намирам се на дъното на празна чаша, отвсякъде обградена от стъкло. Празен ред... дори и стих да няма, всеки носи своето тегло...
