Коя съм... къде съм... все още се търся. Откривам се в грозд от дива лоза. В счупена мида, в пяна от прилив. В чезнеща в пясък самотна следа.
Обичам да ми скърца под краката искрящия и пухкав сняг. Да звъни във мене тишината на кристалния снежинков впряг.
Някой ден, повярвай ми, ще ти се случа... Ще дойда дръзка като Афродита. Сърцето ти във пазвата си ще заключа.
Среднощна китара минорно звъни и лее се песен тъжовна... Танцуват в забрава пенливи вълни в прегръдка съдбовно лъжовна.
Страх ме е... Колко пъти казвала съм тези думи. Колко пъти съм се спъвала във тях.
Стоя пред теб море, а ти ме молиш... да ме нарисуваш. В зелено искаш ти, а аз – във цвят“небе“.
През мене ти премина ураганно. Остави ме бездомна, празна, тъмна. Замръквам тихо бездиханно и стъпвам по земята – бездна стръмна.
Μόνο αν έκανα ένα λάθος διαφορετικό Δεν ξέρω αν θα είχα το αποτέλεσμα αυτό Μιά κίνηση διαφορετική στα χρόνια Ίσως τώρα να μην με σκέπασαν τα χιόνια
Когато животът ми се преобърна като ръкавица, захвърлена след зимата, нищо видимо не се случи; просто изведнъж станах добра към околните...
Той какъв ми е? Брат, сътрапезник, любим? Мисълта съживи, хоризонта извая. Друго нямам какво пред съда да призная.
