– Бабче! – Нина седна до масата. Наведе глава и с пръст започна да рисува криволици в посипаното брашно. – Да те питам нещо... Баба Николина погледна крадешком девойката, после пъхна във фурната току-що приготвения хляб: – Че питай де! Що мълчиш? ...
Свещеник Рафаил Събев, когото в градчето наричаха поп Райо, прекопаваше леха в градинката си пред двукатната къща. Преминаващият по улицата Панайот Николов на път към работното си място в местната НАРКООП спря, поздрави и...
Чувал ли си как тишината плаче? Минавало ли е дори през ума ти, че е възможно? Дали не долавяш собствения си плач, не посмял да се разлее от клетките, които едва го удържат? Има тежки мигове в живота на всеки. Има и непоносими. Но има и такива, които разчленяват душата ти...
Вървим по брега, ръка в ръка, мълчаливо. С усещането, че се познаваме откакто се помним. Излишни са думите. Обменяме чувства. И летим – един до друг, заедно. Не знаем колко време изтича така. Хубаво време. Пълно с взаимност. Без въпроси. Без отговори. Само присъствие. И преливане – един в друг...
Има мигове, които ти се иска да прескочиш. Подредени един до друг, преминават във вечност. Планина от мигове, като стена. Зад която искаш да се скриеш, да потънеш там, да останеш завинаги. Но не! Няма как! Защото вече си отвъд... стената от мигове. Мигове-картини. За любов.
През лятото на 1994 ми дойде на гости един мой приятел, не прототипът, а самият Митю Мустака от пиесите ми “Доларама” и “Далечни светлини”, които все чакат някой балък режисьор да ги постави...
В лабораторията ни в Texas A&M University един ден се появи странен посетител. Влачеше с усилие огромен куфар като тропаше тежко с желязната пета на гипсирания си до над коляното ляв крак. Поогледа се и реши, че ще му е най-удобно...
Трябваха ми пари. Току-що бях започнал нова работа, имах заеми, бъдещето беше леко под въпрос относно постоянни приходи, петчленното ми семейство както винаги беше силна опора, но за този начален момент само морална такава. С една дума главих се да разтоварвам камиони в огромните складове на...
Чарли Шера вече го няма. Симпатичният и учтив Чарли. Не беше необходимо да го познаваш отблизо за да знаеш, че е много добър човек. Достатъчно беше да го срещнеш по коридора или в асансьора, стиснал с кафявите си от никотин пръсти вечната чаша, поздравявайки с лека усмивка...
Така е. Идва момент, когато човек започва да живее само със спомените си. А моите са много и много на брой. Изкарах цели тридесет години в редиците на кавалеристите и сред другарството на конете. Та ти ме питаш за конете, искаш да ти разкажа нещо любопитно...
