Неоспорим е фактът, че в краткото си тленно битие хората таят една интимна надежда. Тя е някак скрита зад делничните тегоби и мимолетни радости, ала е неугасима – да оставят след себе си послание за идните поколения, за да бъдат запомнени. Какво може да е то? ... С такива въпроси посрещнах биографичната книга на Георги Константинов “Един поет между вчера и утре”...
Градината не беше градина в обичайния смисъл. Нямаше цветя, нито дървета, но всичко там растеше – безшумно, меко, невидимо. Това беше мястото, където душата й се връщаше, когато светът я претоварваше с отговори, а тя копнееше за въпроси...
Гласът на звездите. Те й разказваха истории, в които тя беше героиня, но не от онези с мечове и победи, а от онези, в които се прегръща дете, в които се прощава на враг, в които се посажда дърво без очакване...
