Неоспорим е фактът, че в краткото си тленно битие хората таят една интимна надежда. Тя е някак скрита зад делничните тегоби и мимолетни радости, ала е неугасима – да оставят след себе си послание за идните поколения, за да бъдат запомнени. Какво може да е то? ... С такива въпроси посрещнах биографичната книга на Георги Константинов “Един поет между вчера и утре”...
Градината не беше градина в обичайния смисъл. Нямаше цветя, нито дървета, но всичко там растеше – безшумно, меко, невидимо. Това беше мястото, където душата й се връщаше, когато светът я претоварваше с отговори, а тя копнееше за въпроси...
Гласът на звездите. Те й разказваха истории, в които тя беше героиня, но не от онези с мечове и победи, а от онези, в които се прегръща дете, в които се прощава на враг, в които се посажда дърво без очакване...
Имаше дни, в които я болеше от всичко – от очите, които гледаха без да виждат, от устните, които говореха без да чуват, от ръцете, които никога не се протягаха за помощ, освен ако не получат нещо в замяна...
Пътят й не беше права линия. Нито беше мост от злато, застлан с обещания. Понякога беше каменист, понякога кален, понякога се губеше сред сенки. Но винаги по средата имаше нещо. Дърво...
В последно време ми се натрапват болезнени спомени от детството. Едни от тях тревожно нахълтват денем в паметта ми, нощем – в призрачните селения на сънищата. Екзекуцията на селските кучета. Бях прехвърлил седмата година, но помня отчетливо всичко: стана през есента...
