Морето ражда в творческите дарования разни асоциации: за бунт и хармония, интимна съпричастност, философски търсения, словесни пейзажи, трудова битност и какво ли още не. И, както неведнъж сме отбелязвали, почти няма български автор, който при среща със синия феномен да не остави римуван спомен, пътни наброски, импресия, или разказ.
Паруш Парушев: Природата на поезията е една. Поетът пише за онова, което го вълнува, което тревожи ума му. Независимо от темата или предмета той се опитва да надникне отвъд видимото, да изрази чрез думите тайните на душата си, да фиксира дадено състояние на природата или на духа си.
Елка Василева: Едва ли има творец на изкуството, който да не се е вдъхновявал от морето и да не му е посвещавал стих, или песен, или да го е изобразявал по един или друг начин – като реален образ или метафора...
Ти си целувала горещо мойте прости стихове,
бленувала си радостта на синята поема –
благодаря за твоята любов от вечни мигове,
благодаря за оня миг, във който си родена!
Тези няколко реда търсят във времето Стефан Станчев – не поета въобще, пътеписеца, културния деец, или издателя на списание “Провинция”. А мариниста такъв, какъвто очакваме да бъде всеки автор, изправен пред стихията с дарованието си. Предварително ще кажем, че почти няма български лирик, който е зърнал морето и не го е възпял...
Антоний Бинчев не дочака своята 60-та годишнина. Посмъртно творчеството му бе събрано от неговия брат – поета Тома Бинчев, в “Гълъб на рамото”, Издателска къща “Август”, 2008. Приживе, в 2001 г., читателите докоснаха “Разплискано сребро”. И не останаха разочаровани. Не само според мен...
