Пътувах до Созопол с Херцогиня. Така й казваха. Какъв късмет! И аз ту гледах морската картина, ту нейния чаровен силует.
Представям си пътуване със влак, отдясно е Балканът, а отляво е Средногорието пепеляво и къщици, посипани с варак.
Изгубих се във своите съмнения за туй коя да бъда пред света и все по-често слушам чужди мнения за себе си докато съм сама.
Понякога сънувам, че съм чайка и със криле командвам ветровете: войници те, аз тяхна господарка поддържаме баланса в световете на две еквивалентни измерения...
Не настоявай истински да те обичам, когато аз самата съм лъжа и всяка част от себе си отричам докато бягам от реалността.
Сонет за сбърканото ястие Вселената, горещият ордьовър на живота със привкус на димящо Сътворение – величие, преглъщащо се с болка.
Понякога поглеждам в огледалото и търся във студеното стъкло коя пукнатина даде началото на разрушителното, срутило ме зло.
Отмерва тежкото махало минути сетни до присъдата. Като слепец душа печална се взира зорко в тъмнината за своя дом...
Отново озовах се в дълбините, във опит да отмия тоя свят, болезнено реален, и сълзите да слея със солта на твоя бряг.
Заравяш стъпала и грижи в пясъка разтваряш се във пръски светлина; в единствено прекъсвана от крясъка на чайките, позната тишина.
