На прашната кутия със мечти в мазето днес случайно се натъкнах. Отворих я – засветиха искри и феникс от носталгия захвърка...
Стоя на ъгъла и взирам се във хората – вторачени във пътя все вървят непроумявайки, че своята история за да започнат трябва да се отклонят.
Вече два часа пиша празни думи в търсачката на своя телефон, вече два часа в тъчскрийна срещу ми се взирам, а в главата ми балон с халюцинации и мисли замъглени...
Не плаши ни, Генерале, с вируси – верига, ние знаем, че през юни лятото пристига.
Адът е наш точно в него все някога душите ви ще слязат за да ги научим да летят...
Има хора, които живеят огъня в тях не престава да топли света останалите.. нека тлеят има хора, които горят!
Мразя лицемерните усмивки боли от неискрените докосвания боли по-силно от смъртта... А не е ли същото?
Можеш ли да помниш, когато всички други са забравили? Да пазиш истината си и да не се съмняваш в нея?
Мечтая, чувам китарите. Сигурна съм, че акордите ще отекват в съзнанието ми дори и след смъртта.
Колко еднакво е различното различното в ръцете им в допира в усмивките различното от теб...
