Боже, зима е! – тихо извика, старата баба с топъл глас, и в главата й с бяло вече покрита, рисуваха спомени зимен пейзаж.
Над главите ни белият гларус прелита, очите ни влюбени пълни са с море, ръката ти в моята пръсти преплита, а вятърът танцува с плитките ти – две.
Видях, вървяхте двама на площада и криеше се нещо в едната му ръка. Коленичи той, ти стоеше права, бързо падна ти от щастие сълза.
Днеска Марта е сърдита, очевидец й посочил – брат й Сечко, без да пита винцето й сам източил...
Разрушаваме стени, създадени от мен и теб. Връщаме миналото... спомени Душите ровят се една в друга. Празни фрази театъра е празен...
Този тук – не е моят свят... Мрачен, дори си няма цвят, тъжен – навява ми тъга, потънал е във тъмнина.
Горчи горчилката събрана, от ден на ден по-жлъчна става. изгаря вътре, вън с усмивка играеш роля на щастливка.
Аз вече не съм ти потребна, от мен смъкна пласт подир пласт от завист и ревност враждебна, от свенливост и даже от страст.
Да преоткриваш малките неща и да се радваш, че ги има – това е повече от свобода усещаш се неповторима.
Навярно някой ден ще замълча... Последен стих без свян ще съблека. Не ме търсете – може би вървя по пътя си – към края на света.
