Септември е вече. В стъклата оглеждат градините не много далече разцъфнали пъстри гиргините...
Омръзна ми да бъда все сама, сред книги, сборници, задачи... Уж с приятели на дискотека и кафе, а все сама...
Коя съм аз? Какво съм била? Какво ще стана? Израснах без баща, без твърдо мъжко рамо. И все сама, създадена с любов...
Често по пътя си срещаш препятствия, рядко разбран си, все завист, лъжа... И точно тогава откриваш ти знака, в разговор със сродна душа.
През лятото морето е спокойно, тъй синьо, чисто, с топлина. В очакване на срещи нови, с любов то спомени твори.
Сладки радости дарява Трепетът на младостта, Елегантно се развява, Феерично грей в света... ...
Душата ми дорасла е дотолкова, че знае да цени най-малкото. С другия да бъде в болката и истините да преглъща като залъци.
От самодивите идвам, те са мойте сестри. В тъмните нощи изобщо не мигвам, ти сред принцеси недей ме търси.
Обичам да гледам слънчогледите как под ритъма на вятъра танцуват. Обичам да чувам шумоленето, с което вкупом със слънцето флиртуват.
Истинските хора трудни са. О, да! Как само с пръст посочва ги света и как вечно неразбрани са от обезверената в добро тълпа!
