Усойната жълтевина на залеза бледнее.
Нагарча бъзов дъх сред октомврийските простори.
От богове отъпкан път, в реката, с хлад елеен,
опипва хлъзгав брод... И сякаш с бързеите спори...
Набери ми череши. Не отлагай за после.
От върха ги бери. Да са леко горчиви.
Аз отдавна съм там, но съм скарана с Господ.
Затова си говоря понякога с живите.
Всяка нощ е такава – хиляда и първа.
Няма бъдеще. Няма и спомен за после.
Зима с лято се люби. Пролетта не е първа –
беззащитна такава и мокра до кости.
Ти си стой на земята, защото за Рая е рано.
А пък аз ще ти пиша писма от горния свят.
Тук е хубаво. Господ си купи пиано.
И фалшиво да свири, го слушат и мъдро мълчат.
Много дъжд. Нито помен от тая в “По жицата”.
Пада ниско небето и мига с ресници от гарвани.
Саркастично разказва копривата парещи вицове.
В полунощ саксофонът разплаква пияния барман.
В онзи сън съм река. С мисълта да се влея,
се подхлъзвам по облите камъни и препъвам очите си.
После дълго потъвам в дълбокото. Там се живея.
И се любя с морето насън. Любовта ми е ничия.
