Пиеш дълго кафе... украсила съседната маса... Моят поглед заобляш и вече съм толкова сляп. И парфюмът, и голият гръб са ти истинска класа. Ще отида за вестник, да купя за кръвното хап.
Пак замръкнах в душата ти – кръчма на неканени с погледи гости… Пият много. От младото вино. И облизват мустаци за още.
Две устни. Погледи. Копнеж. Бутилка вино. Изкушение. Жена и мъж. Любовна пещ. Докосване. Неутоление...
Питам хипотетично – ако се влюбим? Ако всяка вечер треперя, когато не си вдигаш телефона?
Ти не харесваше това, че бях саркастична даже леко цинична.
Всички обичаме дъжда, нали? Успокояващото ромолене, освежаващото действие. Сякаш атмосферата олеква, пречиства се.
Усмивка през сълзи, едно “Аз съм добре”. Озърташ се за приятел, но уви, никой не може да разбере тази усмивка през сълзи.
Сила незнайна в мен се всели, сила далечна от непознати деди. Вся живот в мен и като че ли – изправих се да посрещна идните дни.
За вечно недоволните, бесни на света, имащи всичко, но водещи война.
От самото начало виждахме края. Това бе лудост, сякаш омая!
