Понякога тъгата е красива – досущ като на фотошоп. От чужди погледи сълзите скрива, но пипнеш ли я, удря като ток.
Моля, някой най-сетне да спусне завесата – крайно време е циркът безумен да спре! Този свят е кошмарно обсебен от бесните, а тръбата Господна отдавна зове...
Ходи ми се в непристъпни дебри, пие ми се живата вода, дишат ми се небесата ведри, язди ми се дива свобода!
Не през цъфналата ръж, драснах право през просото... Заваля усмихнат дъжд подир стъпките ми боси!
На юли горещият пламък във вените мои пламти... И става безумен и палав, когато до мене си ти!
Отброявам се с дългите седмици и с безкрайните дни, часове, със самотните клисави делници и минутите – в мен векове...
Понякога боли до лудост, душата ти когато не разбират, уж близки, ала всъщност чужди... От тази болка страшно се умира!
С поглед плах и лишен от възторг, и подобно пегас без копита се подготвях за срещата с Бог, а защо ми бе тя – не попитах.
Пътува господин Дунав през градове и държави. През вековете пътува, сече скали и дъбрави.
Да бъда слаб не ми се иска и пренареждам без охота под сянката на обелиска остатъците от живота.
