Не през цъфналата ръж, драснах право през просото... Заваля усмихнат дъжд подир стъпките ми боси!
На юли горещият пламък във вените мои пламти... И става безумен и палав, когато до мене си ти!
Отброявам се с дългите седмици и с безкрайните дни, часове, със самотните клисави делници и минутите – в мен векове...
Понякога боли до лудост, душата ти когато не разбират, уж близки, ала всъщност чужди... От тази болка страшно се умира!
С поглед плах и лишен от възторг, и подобно пегас без копита се подготвях за срещата с Бог, а защо ми бе тя – не попитах.
Пътува господин Дунав през градове и държави. През вековете пътува, сече скали и дъбрави.
Да бъда слаб не ми се иска и пренареждам без охота под сянката на обелиска остатъците от живота.
Тя помина се рано... Бе на 29. Като облак стопи се зад отсрещния хребет. Все такъв си остана той – свит, своенравен. Уж преви го съдбата, но вървеше изправен.
Една пукнатина в небето Един лунен кратер отразен в голото око на студа край нас. Едно ехо от Слънцето...
Пеперудо, в крилата ти блести отблясъкът от едното, кръстосано с другото. Очи, вие прикрихте истината на белия ден...
