Не ми е нужно нищо, нищо друго, освен да имам музика и стих. Не се надявам и не търся чудо, в поезията красота открих!
Очите си широко да затвориш, картини знам, че ще рисувам аз. Преструвай се, дори да ми говориш, над моята душа, че имаш власт!
Прие ли го вече? Какво ти остана? На масата сложил си хлебец и лук... Поредната истина вече е драма, за тебе е болка, а радост за друг?
Разказваш ми... а всъщност, не те чувам! Рисувам в мислите си небеса. Безкрайна шир...
Тръгвам нанякъде. Дишам, не бързам, крачките бавно, наум си броя. Тук, със морето, душата си свързвам, с морската пяна как ризи кроя!
С навиците, с приглушена сила, с енергия, препуснала от стръмното, поглеждам към света и съм решила, да диря брод.
След грохота настана тишината – огромна, тежка и оловносива. Страхът се спря, ей там, в далечината, а бурята със ярост се разлива!
Татко ми имаше златен зъб, сякаш в устата си беше подслонил звезда Деница. Умееше, като никой друг да раздава блясък...
Снощи сънувах скутника на мама – жарава от червени макове върху евтина басма.
Заспиват звездите донесли мечти. Пробудени птици с шепот ме сещат деня да прегърна.
