Изчезна като приказно видение, гласът ти се изгуби в тишина и споменът – крилато вдъхновение, обгърна ме в горчива светлина.
Изящна статуетка на жена, самотна стая, скръб в стените вплита и в две студени стъклени очи изгарящи въпросите отлитат.
Ξημερώνει και στη σκέψη μου είσαι πάλι Όταν θυμηθώ το χθες μου φέρνει ζάλη Η ζωή μου ήταν μονάχα ένα καρναβάλι Που απετούσε να τραβήξω τη σκανδάλη
Αν κάτι θα μπορούσα στον κόσμο να καταφέρω Ειρήνη και φροντίδα για παιδιά και ζώα να προσφέρω Τη θλίψη και οργή μου για τη βία θέλω να προφέρω Ίσως να ξυπνήσει σε κάποιον το αίσθημα αν είναι μοιραίο...
Представих си една картина незабравка. Огледало отрупано с червени, бели и черни рози. В отражението му се криеше тайнственият силует.
Запалих червената светлина и започнах да рисувам. Искам образът му сам да се появи пред мен. Кой си ти, страннико?
В далечината виждах силуета странен. Мъж. Висок и страшен. Държащ букет черни рози.
Изборът на сърцето. А ние си мислим, че сами си избираме съдбата.
Колко красиви са голите клони – нежна изящност, пробила мъгла! Точно сред тях пак лъчите се гонят, пръскайки вредом букет светлина.
След думите надеждата остава – черупка с перла... или може би?! След тръгване животът продължава, редува трепетите. Отпреди...
