Всяка вечер поглеждах към морето и тихо твойто име му шептях. И то ме носеше някъде там, където ръцете твои в своите държах...
Навън чадърите са много. Летен дъжд по тях се стича. Моят поглед тебе ли повика, усмихнато и хубаво момиче?
С теб сме заедно на този бряг, но сме някак несъвместими. Очите ни целуват се, но пак сме сами. Закони – необясними.
На чужд гръб качен – не стигаш далече. Той, другият, спъва се, пада и става, а ти се търкулваш надолу, човече, по чуждия път – без заслуги и слава.
Когато те залива хорска злоба, когато те винят, дори без грях, доплувай до брега и подминавай нападките убийствени без страх.
Боли да те нападнат в гръб, да бъдеш жертва без вина... Преглъщаш ярост или скръб и се отдръпваш настрана.
Вселената е сива и студена. И празна. Без планети и звезди. От своята безкрайност уморена в съзнанието ми се загнезди.
Трептя на място. Времето пулсира във всяка моя клетка, но статично, не прави ход напред, но и не спира, сякаш съм в сфера... Аз съм, но различна.
За кой ли път душата ми се свлича в краката ти – покорна, уморена, отхвърлена от теб и унизена, тя на нещастна скитница прилича...
От миналото заличена, от реалността – сломена, коя съм аз понякога забравям.
