Той спря се. Каза: “Остарявам.”, “Аз вече уморен съм”, “Аз не ставам.” “Недей, любов! Недей!” “Не остарявай!” “Ще бъдем заедно!А и още ставаш. “
Животът да бъде по-хубав от песен, любовта – изкуство, а бизнесът – лесен. Жените да раждат без никаква болка, деца да порастват възпитани волно.
Не вярвай в невъзможните неща – от всеки порив нещичко остава, така върви напред до днес света, а иначе се стапя до забрава.
Стъпки в пясъка, призрачен танц, Аромат на отронена есен, а в ръцете ми сгушени спят две сълзи. И една стара песен.
Здравей, моя синя тъга, здравей, мое приливно утро, отново при теб съм дошла, отново във теб се изгубвам.
Обичай нежно. Като полъха на вятър, като дъждовно утро в есенна гора. Обичането никога не граби! Обичането дава топлина.
Искам да се върна. Да се видя там, в онези луди дни и нощи, там, където дълго щях да скитам, знаейки, че мама чака още.
Ще се разтворя в тази тишина. Не те очаквам. Чакащият губи. Навярно ако тръгна ще сгреша, но толкова е тихо помежду ни...
Дъждовен стих, мелодия и пролет... И става топло, топло у дома. Разлиствам се от корена нагоре, сияеща отвътре в светлина.
Миражни мисли идват на приливи и отливи, в мен отчаяно сърце тупти. Могат ли да ме напуснат щом са тъй натрапчиви?
