Все по жълтици досега вървях, мнозина ми целуваха нозете. В Средец най-първата болярка бях, но само ти докосна ми сърцето.
Имам от татко си старото лозе – няколко пръчки със черна душа. Камъни, бурени – истинско ложе, бащина мила педя земя.
Ти имаш хиляди лица, Родино – девойка млада, старец и дете, гора, връх снежен, розова градина, бунтовно знаме, нива, къс небе.
Видиш ли, мамо, бялата вишна, бялата вишна, там, в Казанлък? Казват, в живота си нявга предишен дева била е, сломена от мъка.
Тази утрин земята е бяла – баба точи кори на небето. Уж снежинки валят на парцали, а пък пада любов и е светло.
Един народ – и силен, и богат, посреща с хляб и сол, с цветя закичва. Един народ – потомци на Кубрат до огън мрази и до кръв обича.
Колко пъти бе до мен, приятелю, мъката когато впива в мене жило и горчи, горчи медът на тишината, и вися над бездна? Имаш сили...
Не се ли умори да вярваш на мъжки думички и ласки и всекиму да даваш с мяра парче от теб плюс щастие?
Господи, ти сигурно си сбъркал докато създаваш нас, човеците. Как във купчинка от пръст ще хвърлиш двайсет грамчета душица вечна?
О, Боже, опази от зло България от робски мрак и майчини сълзи, от земетръс, порои и пожари, от блясък на предателски ками!