Искам да ти кажа три неща. Първото е – вече нямам сили нито да се боря, да вървя бурята ме счупи, паднах мила.
Ще падне тежък, черен мрак. Ще отзвучи здраве и сила. В морето бурно светъл знак ще търси пусто мойта мила.
Църквата бяла В злато гори. Там, сред гората един феникс лети.
Във вълните на косите ми спи пясъчен часовник. На разсъмване соли ми раменете с бели песъчинки.
Морето люлее своите осиновени деца. В прегръдките му се сгушват и слушат приспивната песен...
Искам да руша и да се търкалям в руини. После да сглобявам разпръснатите парчета и да впивам пръсти в пръстта...
Умира моят бащин дом, умира. Старее къщата. Умряха майка ми, баща ми, брат ми из райските градини скита и господа за мене често пита...
Ще си угаснеш, без да си горял. Животът без да спре, ще те отмине. Ще те заровят в седем стъпки кал и глупаво ще известят: “Починал”.
Мъчат ме думите. Пиша на мама. Пиша за мама, а мама я няма. Мама отиде нейде оттатък, где няма връщане, няма остатък.
На дългата опашка наредени за земните и преходни блага, регалии и прочие отличия на светската и мирска суета...
