Мракът кацна тежко в артритните пръсти на ореха и снесе приказка от едната страна космата рогата и страшна на пипане...
Стоим под зеления дъжд чернорижава котка и аз аз стискам чадър а котката своите девет живота...
Тишината е пълна с любов – в сенки на влюбени скрита. Тишината е пълна с мечти, с които ни галят звездите.
В красивите неща ви търсих всеки ден, в мислите си нощем ви рисувах. С трепет чаках да дойдете при мен – години, Боже, години ви жадувах.
В душата ми – болка. В главата ми – хаос, (а някъде факел гори...) Отвън ли, отвътре ли – нещо изгаря. В очите – леда се топи.
Не ми звъни! Днес няма да отворя. Не чукай на вратата ми, Тъга! Не се сърди, не мога с теб да споря, но искам друг да дойде тук сега.
Танцувахме. Звучеше тихо песен – балада за изхвърлени цветя. Във скута ти, като ранена птица, аз скрих недоизплакана сълза.
След съдбата си тичам, в длани стиснала здраво златни пръски от изгрев и от заник сребро.
Дълбокото море пази чувството, което ни убива – любовта и живота, и което ни успокоява – музиката и тишината. Човекът е ужасен!
За първи път те видях, облян в слънчеви лъчи. Видях те да говориш на цветята и цветовете. Видях те и ти ми махаше с ръка – да дойда до тебе. За първи път те видях и срещнах любовни висини.
