Пратенико златокрил, ти, който бдиш над мен без покой, ти, който ден и нощ си ме крил от злините, сипещи се кат порой.
Вие сте там, дълбоко в нас, стряскащи с гръм ума и сърцето и с вик приглушен от плач и сълзи облива ни нас бездънно морето.
Тя – небе, слънце и луна. Тя – залез, изгрев и тишина. Нагруби я, мрази я, но щом се прибереш – изкрещи я!
Живот дребнав, еднообразен, изпълнен само с крясък празен, тревожен с хули и обиди – ах, мъка тегне ми в гърдите и воля давам на сълзите...
Там патици диви си вият гнезда, там слънцето в мрежа люлее се леко и в заник по кървавата му следа се дипли на здрача забрадката мека.
Гъст шумак обгражда вред реката. Воденицата се крий в шумака. Оглушително бучи водата, кречеталото унило трака.
Аз съм единна светлина, която всичко претопява в песен: лесът и морската вълна, и облака, и ширен свод небесен.
Там, дето Вардар през горите промъква своите води, днес още личат между скалите от сгради нявгашни следи.
Ти си целувала горещо мойте прости стихове, бленувала си радостта на синята поема – благодаря за твоята любов от вечни мигове, благодаря за оня миг, във който си родена!
Запей, душа, запей, сърце, възпей родината си свята; простирам своите ръце и срещам нейните обятия.
