Седя пред лекарския кабинет (но за хора, не при вет) и се правя на поет. И се чудя как да Ви разкажа без нищичко да забравя...
Ех, Бигльовци братя, как е хавата? Помните ли ме? – Карло хайвана, дето онзи ден окаля дивана...
Скоро станах аз на 11-сет, но се чувствам като на човешки 20-сет Младолик съм и напет и се правя все на шест без пет.
Пратенико златокрил, ти, който бдиш над мен без покой, ти, който ден и нощ си ме крил от злините, сипещи се кат порой.
Вие сте там, дълбоко в нас, стряскащи с гръм ума и сърцето и с вик приглушен от плач и сълзи облива ни нас бездънно морето.
Тя – небе, слънце и луна. Тя – залез, изгрев и тишина. Нагруби я, мрази я, но щом се прибереш – изкрещи я!
Живот дребнав, еднообразен, изпълнен само с крясък празен, тревожен с хули и обиди – ах, мъка тегне ми в гърдите и воля давам на сълзите...
Там патици диви си вият гнезда, там слънцето в мрежа люлее се леко и в заник по кървавата му следа се дипли на здрача забрадката мека.
Гъст шумак обгражда вред реката. Воденицата се крий в шумака. Оглушително бучи водата, кречеталото унило трака.
Аз съм единна светлина, която всичко претопява в песен: лесът и морската вълна, и облака, и ширен свод небесен.
