Действително не е за вярване Но за съжаление е истина. Някои вестници рекламират всевъзможни магове-ясновидци с благозвучни имена: Вяра, Величка, Янка, Събина, Елвира, Вени, Нелина, че и ходжи: Алие, Зейнеп, Анифе., които твърдят, че са надарени от Бога със свръхестествени способности да изчистват всякакви магии...
Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета...
Това, което ни е карало да се чувстваме горди и щастливи хора, дори и в най-унизителните и мрачни робски времена, е красотата на нашата родна земя. Този възторг, опиянение и вяра в нетленността на хубостта й, в това, че дори, когато телата ни станат на прах, а по костите ни свирят ветровете, ще остане нещо прекрасно и вечно, блика в самата ни същност...
Още като ученичка съм си мислила, че не случайно децата се призовават в класните стаи с камбанка. Прекрасна традиция. Може би, тя ни подсказва, че училището, подобно на черквата и библиотеката, е храм, в който трябва да влизаме смирени, със свалени шапки и пречистени души.
Всеки човек със съвест и сърце, когато изследва и анализира процесите в нашето смутно и тъмно време, с тревога разобличава разюзданата престъпност на властниците, предателството, безгръбначното чиновничество и ужасната пропаст на нехуманната, чудовищна мизерия. Аз няма да говоря за тези неща. Правят го достатъчно умни и достойни хора – икономисти, журналисти и историци, които разбират много по-дълбоко от мен процесите на разрухата и хаоса в нашата държавност.
Още в античната древност лекарите, лечителите са имали особен, възвишен статут. И как да не бъде така? Нали понякога познанията им, умовете им, вещите им ръце са единственото, което ни дели от ужасните болки, от страданието и смъртта? Затова в очите на човечеството тези, които лекуват, са жреци на живота, могъщи вълшебници и мъдреци, почти божества. Понякога забравяме, че са просто хора.
Когато една държава позволи мозъците на най-умните и най-надарените й хора да изтичат, говорим за безумна политика. Когато страдат и линеят родените деца, а раждаемостта намалява, определението е безперспективност или безпътица. Ако гладуват старците ни, това е липса на самоуважение и достойнство. А когато смазваме под цървулите на безпардонна простотия непрактичните, чудаците, децата, които никога няма да пораснат, хората не от този свят, болни са духът и сърцето ни.
Неотдавна активистка на ХК (той всъщност е антибългарски) менторски обясняваше по една от телевизиите колко предразсъдъчно мислим, тъй като не сме припадали от умиление по широко пропагандирания прайд на гейовете. От нейната пледоария още се подразбираше, че едва ли не българското общество еволюира само и само защото активистите на ХК съдят ли, съдят българската държава по международните съдилища.
Не смятах да пиша това продължение. Знам, че Ахмед Доган отдавна се е простил с всичко човешко и за него думата съвест би прозвучала по-неразбираемо и екзотично от словата, изписани в древен ръкопис. Решението ми беше променено от някои читателски коментари. Хората изразиха мнение, че ставам жертва на лична омраза и че прекалявам по отношение на този нашенски политик. Искам да заявя най-категорично, че грешат...
Никога не съм изпитвала лоши чувства, да не говорим за омраза, към етническите турци. Баща ми някога ми разказваше за някакво ратайче, турче, което виждало как гладува той и неговите брат и сестра в малкото балканско селце. Изпълнено със състрадание, момчето задигало по малко брашно от богатия си чорбаджия и го носело на баба да изпече хляб за децата...
