Символните полета на страданието, състраданието и познанието в поемата “Градът” на Стефан Тинтеров

Символните полета на страданието, състраданието и познанието в поемата „Градът” на Стефан Тинтеров

В поетичния свят на Стефан Тинтеров по особено оригинален начин съжителстват елементи на индивидуалистичната естетика с важни принципни особености на символизма и експресионизма. При него страданието и самотата, като открояващ белег на символистичната образност, никога не се поднасят в изчистения им вариант, както това е при Яворов и Дебелянов, а носят белезите и на висш избор, на месианство (характерно за Пенчо Славейков), или заявката за бунт срещу онова, което угнетява човека и неговата мисъл (принципна позиция за експресиониста Гео Милев). Тази особеност на творческия му подход е откроена във философската му поема „Градът” (1910 г.) чрез съчетаването на мотивите за страданието, състраданието и познанието. Въпреки конкретността на заглавието и пределната познатост на посочения обект, заявена чрез членната му форма, съдържанието на поемата рязко е дистанцирано от типичната урбанистична поезия чрез мотото й: „Urbi et orbi” („На града и на света”), за да бъде възприет градът ката метафора, като символистичен обобщаващ образ на целия свят.

Мотивът за страданието е толкова древен, колкото древен е и човешкият свят. Според Библията преживяването на страданието се направлява от суверенната Божия мъдрост и винаги е обвързано с идеята за познанието. Достатъчно е да си спомним изпитанията, представени в книгата на Йов; болката на Йосиф, продаден в робство от своите собствени братя, или прободените ръце и нозе на Давид, както и публичното му унижение съблечен гол да гледа как мъчителите му хвърлят жребий помежду си за неговите дрехи. Страданието в библейските текстове е интерпретирано като път и право на познание за спасението, като изкупуването на това право започва още от момента на раждането на човека. Оттам започва и лирическият сюжет на Стефан Тинтеров в неговата поема:

ГРАДЪТ

Пред мене той изпъква ощ от първа памят,
кога се впиват в нас и в болката не мамят
на всеки горък лик дълбоките следи
и може би не знам – на майчини гърди
преди съня да вкуся, беше ми познато
чудовището веч. И може би, когато
на тоя свят дошъл, изплаках първи път –
то бе вродений страх от него, от Градът –
че виждах го – Молох, треперящ, който чака
над жертвата, над мен, ръце протегнал в мрака,
готов да изрече убийствени слова...

Въвеждащите стихове акцентуват наличие на генетично заложена памет, един своеобразен архив на живота, с който идваме на тази земя, в този стар-нов Град-Свят. Стефан Тинтеров е поет философ, който добре познава древната история на света, умее да съпоставя миналото и настоящето и да използва древните образи символи, чрез които разширява границите на времето, показва връзката между отделните епохи и внася допълнителни смисли в лирическия сюжет на своята поема. Различните назовавания на града – Молох, Свинкс, Минотавър, невероятен Маг – всъщност представят неговите различни лица и проявления, но като част от цялото. Градът е едновременно бог и хищник като Молох, който дебне своите жертви, който убива децата си не физически, а духовно. Той помрачава дните им, тревожи техните „нощи безсънни”, има хиляди очи и пронизващите му „погледи бездънни” не пропускат нищо, той е „невидим като дух, гнетущ като кошмар”. Повтореният стих „Той бе навред и с мен” красноречиво сочи невъзможността да избягаш, да се спасиш от това Чудовище, чиито „потно прашни” гърди лирическият човек на Тинтеров винаги усеща плътно до себе си. Неговият вътрешен свят е непознаваем, защото е винаги различен: „Чудовище не знам, в което не узнах / аз неговият образ стръвен, първороден”. Създава се усещането, че той се ражда заедно със самия човек, затова е „навред”, т. е. навсякъде и винаги с него – от „детский весел шум” и „приказките страшни” за феи и рицари, до кънтящат пустота на живота му. Бягството от неговия всепроникващ свят е невъзможно:

Аз нивга не познах мечтателний покой,
светата простота на селската природа,
где девствена трепти душата на народа,
без много улисия и без много шум;
де пълните коля скрибуцат в полский друм
сред мирис на сено – и где, без завист тъпа,
неволята дори е някак мила, скъпа...

Финалният стих на фрагмента вписва в апосиопезата на многоточието разнопосочни чувства – наред с умилението пред този простичък и чист начин на съществуване, нещо го оттласква от него, струва му се недостатъчен, прекалено идеализиран като мечта, като игра на въображението, защото чува в себе си гласа на градският човек, свикнал със динамиката на живота, със социалните и нравствените му контрасти, със звуците на големия град, в които се преплитат злото и доброто. Той започва да се чувства част от неговата суматоха, част от дрипавото гъмжило на тълпата, предопределено му сякаш по рождение:

Уви! Повел живот в недрата на градът,
де, стъпкани случайно, съскат и бодат
отровните жила на толкоз подли злоби –
аз навред обиколих... Магьосани и роби,
аз вред видях, гъмжат ту плъзнали, ту вкуп
тез жалки същества – кат червеи над труп –
родени да умрат, родени за проклятия,
в които, боже мой! познавам близки, братя.

Наред с отвращението и уплахата зазвучава и нотката на състраданието и съпричастността към незаслужената с нищо жалка участ на мъчениците на тоя град, който като „центавър зъл” се надсмива над дързостта на уличния хлапак, над мъчителното съществуване на тълпата, на която ограбва не само хляба, но и мечтите, и човешката й гордост. Стефан Тинтеров разкрива града в цялото му бутафорно, карнавално тържество, заличило границите между красиво и грозно, свято и порочно, добро и зло, мизерия и богатство, целомъдрие и греховност. В стихията на тези градски контрасти се усеща скверният дъх на „потни чела”, но и на „ароматна плът”, между „машинното бумтене” и „разкошния салон със спуснатите щори” текат „потоци злато и потоци сълзи”, а над всички стои Той като „центавър зъл”, като „убиец”, но и като „маг”, който буди възхищение и преклонение:

И виждах го – Градът – как, сит да порази,
над потните чела навикнал да се гаври,
полагаше венци от тръне и от лаври...
А в привечерний час, в часът на лунний сплин,
оттегляше се той – изящен господин
в разкошния салон, зад спуснатите щори,
шептящ онез слова на бегли разговори,
в които вее чар, в които бди грехът
над дишащий възторг на ароматна плът.
Убиец или маг, безимен, безчовечен,
изменлив кат жена и неизменно вечен...

Чувството за съпричастност към страданието на неговите братя по съдба в големия Град-Молох ражда трогателния опит за диалог с него, за да бъде намерен пътят за спасението на „на толкоз същества разбити, подиграни”. Двукратното акцентуване върху Аза – „И питах аз смутен...” - говори за искрено съпреживяване на тяхната болка, за готовност да поеме личен риск в името на познанието за причината, довела неговите братя до тази трагична съдба, а отъждествяването на Града-Молох с Вавилон - средище на идолопоклонничеството, на разкоша и разврата, добавя нови характеристики към образа му. Наименованието „Вавилон” произлиза от акадската дума „Bab-ilim” и означава „Божия врата”. За първи път името му е споменато през 3 000-ната година преди новата ера. Историята на най-големия град в Месопотамия е дълга и драматична – ту завладяван и освобождаван, ту обсаждан и подлаган на глад, ту изцяло разрушаван и изграждан след това отново, той достига своя разцвет през 605 – 561 г. пр. н. е. при халдеите. Образът му носи представата за вечност, за неунищожимост, за възраждане като феникс от руините на времето. Според античния гръцки историк Херодот, Вавилон бил „огромен град, разкошно построен, като никой друг град на света”. В монолога-обръщение на лирическия човек към Вавилон Стефан Тинтеров влага идеята за пречистващото зло, за духовния Апокалипсис и катарзис, след който човекът ще открие нов път за своето развитие и себеосъществяване. Именно в зловонния му мрак, във водовъртежите на порока и падението, лирическият говорител търси отговорите на своите питания за света, за смисъла на страданието, за хилядолетната борба между доброто и злото:

О, Вавилон! О, Град, развратен и продажен,
що значи този устрем, напрегнат, див и важен,
тоз бяг след часовете, бягащи и те –
и отдих никой път ни денем, ни ноще?
Какво гони ти вчера? Що постигна днеска?
В закана ти ръмжа, с възторг ти ръкоплеска,
дете, мъдрец, стихия – винаги тълпа
и не отпадна нивга, нивга не заспа.
Под твойта тъмна цел човекът мре и стене;
непреодолима твърд, възправят се студени
на лунний фон стени до модрото небе
и стига на възбог грамадното кубе,
о, лицемерен град! на твойта катедрала...
Заклинам те, кажи... Проклинам те!

Лирическият човек вижда във Вавилон могъщата връзка между земята и небето, между Бога и човека. И въпреки че не получава конкретен отговор на своите питания и гневното му проклятие „угасва” в бездушната душа” на града, той усеща как в него самия назрява енергията на бунта срещу този град на „кървавий въртеж”, в който всеки ден погребва „ту някой скъп другар, ту някой свиден блян”. Именно в този кошмарен хаос обаче го осенява прозрението, че нищо в този свят не е случайно, че пътят към познанието е труден и дълъг, но най-много изпитания човек трябва да преодолее по пътя на познанието за себе си:

... обичам те, о, Град, престъпен и омразен!
Готов да прокълна, готов да бъда сгазен
под кървавий въртеж на твойто колело,
пред гордия ти вид навеждам аз чело.
В теб който се изгуби, себе си намира.
Затуй, че в теб познах изподнята на мира,
ти родствен ми остана, о безродствен град -
защото ти си дух, защото ти си ад!...

Градът е основен топос в поезията на всички символисти, той е затворът, в който ги е заключил животът без право на слънце и човешка обич, той е мястото на техните страдания, на тяхната самота и безприютност, на ограбената им вяра в бъдещето. Такъв е в поезията на европейските поети символисти:

Когато натежи като капак небето
върху духа, съзнал печал и нищета,
и хоризонта цял обгърне, при което
ни праща черен ден, по-тъжен от нощта;
когато този свят прилича на килия
и като прилеп чер надеждата, едва
размахала криле, се блъска и боли я,
в разкапания свод ударила глава;
когато дъжд струи и бързите му дири
с решетка на затвор огромен бих сравнил
и мълчалива сган от паяци-вампири
изплита мрежи в кът на мозъка унил...
Шарл Бодлер, „Сплин”, превод от френски – Пенчо Симов.

Сълзи обливат сърцето,
плаче дъждът над града.
......................................
Тихият шум на дъжда,
там над дървета и къщи:
слушай, сърце на скръбта,
песента на дъжда
Пол Верлен, „Дъжд”, превод – Гео Милев.

Такъв – град затвор, град, място на покварата, грехопадението и смъртта, град-гробница на мечтите за любов, за творчески полет и за себепостигане чрез някакъв хуманен идеал, е видян и в поезията на българските символисти: Д. Дебелянов – „Миг”, „Спи градът”, „Пловдив”; Димитър Бояджиев – „Марсилия”; П. Яворов – „Маска”; Николай Лилиев – „Градът”... Единствено Стефан Тинтеров обаче, познал в краткия си жизнен път само 4 града (Бургас, където се е родил, Пловдив, където завършва средното си образование, София, където учи право в Софийския университет, и Стара Загора, където го застига ранната му смърт), в поемата си „Градът” го представя като дуално място, съчетаващо злото и доброто, видял го е като онази пустиня за изпитанията на богочовека Исус, който в усилията си за надмогването на страданията и съблазните, получава най-ценното познание – за себе си, за своята душа и за собствените си възможности.