Умря ми домашният човек

Умря ми домашният човек

Който не обича кучета, не го смятам за човек.
(на съседната маса в кафенето)

Поглед, изпълнен с любов. Бясно махаща опашка, радостно скимтене, припряно драскане на нокти по пода във вихрен танц около завърналия се стопанин. Целувки с влажен нос и език, облизващ цялото ти лице.

Чие сърце не се разтапя от подобна привързаност? За такъв безусловно обичащ те приятел не е тежка жертва да се лишиш от най-сладкия сън призори преди разсъмване, защото той има нужда да свърши “една работа”, но навън, а не в тоалетната, където я вършиш ти. Вечерта същият природен зов налага да прекъснеш гледането на любимото си предаване по телевизията или да отложиш бъбренето по скайпа. И ти отстъпваш от собствените си егоистични щения, за да осигуриш необходимия комфорт на своя най-добър приятел. Който, понеже не може да се изразява с думи, ти говори чрез знаците на първата сигнална система колко те обича за това, че се жертваш заради любовта си към него.

* * *

В повечето азиатски страни например, както и в държавите от сферата на ислямската култура, го няма това явление – хора да отглеждат животни за компания вътре в жилищата си. Причината – животните се смятат за “нечисти” и затова не бива да делят жилище с човека. Понятието “домашен любимец” обаче е трайна съставка на всекидневието в евроамериканския културен ареал – Европа и страните от Северна и Южна Америка, възникнали като колонии на европейски държави.

И разбира се, любвеобилното домашно животинче е основен детайл в битовата част от видението “американска мечта”. В повечето случаи имаме следната картина – красива къща с двор в предградията, мама, татко, две деца и куче.

* * *

Никой гражданин на Щатите някак си не може да се види адекватно вписан в своето общество по друг начин освен като стопанин на лаещо четириного:
“Само да бях по-уверена и да имах куче.” (“Червило”, американски телевизионен филм )

* * *

Домашната идилия по американски не може да си няма живи въплъщения, идоли за подражание и такива парекселанс са президентът и неговото семейство. Първата двойка на Съединените щати, както 99% от американските семейства, разбира се, си отглежда домашен любимец. В противен случай рискуват да ги обявят за бездушни и нечувствителни хора, а какъв водач на държавата ще бъде един нечувствителен и бездушен човек?

Повечето президенти на Щатите са отглеждали в домовете си – и в президентската резиденция – кучета. Някои са любители на котките, като семейство Клинтън. Перипетиите на техния своеволен котарак Сокс занимаваха цяло поколение дечица, пък и възрастни. И то не само в Америка. Когато Барак Обама стана стопанин на Белия дом, едно от първите неща, които обеща на дъщерите си, беше да им вземе куче. Изпълни обещанието си, дори папараци го снимаха да тича с новия член на домакинството из коридорите на властта – нагледен пример как един извънредно зает човек съчетава поддържане на физическа форма и на имидж пред обществото.

И ние в България не изоставаме от модата да си отглеждаме животинки у дома. Еле пък щом го правят в Америка – с валяк ли са ни газили, че да не сме в крак със световните тенденции? Все по-честа гледка по българските улици – младо семейство тика бебешка количка и води куче на каишка. Модерното семейство “по български” вече също се представя с клишето “две деца и куче”. Дори в коледните “късметчета”, опаковани заедно с празничните броеве на някои вестници, присъства следната формулировка: “Бебе плаче, куче лай – е това си е домашен рай!” По чий ли лиценз?

В България любовта към животните не е от вчера. И преди у нас да дойде демокрацията, много хора допълваха семействата си с безсловесни твари. И то не само в къщите по селата, където например присъствието на кучета пазачи си е направо задължително. Като народ, принудително живял в села през голяма част от досегашната си история, ние обичаме животните (и оборските, и къщните), милеем за тях като за истински хора, даваме им човешки имена, дори им говорим, макар да ни е ясно, че не могат да ни отговарят с думи.

* * *

Компанията на домашно животинче може много да промени живота на човека. Доказано е от лекари и психолози. Хората, които отглеждат животно в дома си, оздравяват по-бързо, излизат по-лесно от “психологически дупки”. Организмът се мобилизира благодарение на любовта, излъчвана от животното към човека (при по-“словесните” животни, които умеят да се изразяват по разбираем за човека начин, например кучетата и котките). Отдавна е установено, че котките имат афинитет към отрицателните излъчвания и когато стопанинът им е болен, те обикновено лягат върху страдащото място, за да поемат болестните соматични вибрации. Така че контактът с животното буквално може и да лекува.

Друго благоприятно влияние върху човека, който отглежда в дома си животно, е мобилизиращото влияние на естествените потребности на животното. Собствениците на кучета – общо взето, наложително – практикуват физическо раздвижване, когато питомецът им пожелае да излезе, за да се натича и наиграе извън жилището на стопанина си. Дори най-мързеливите измежду хората, ако имат куче и няма кой друг да се грижи за него, се приучват на физическа активност.

* * *

Въпрос в скоби – наистина ли човек трябва да има нужда от външната принуда, наречена “да изведеш кучето”, за да реши да се разходи и може би да потича, макар и в кучешки тръс? Извеждането на апартаментното куче ли е единствената мислима физическа активност за градските жители?

А когато кучето умре и човек не се решава да вземе друго, защото му е жал за умрялото – умира ли раздвижването на собствената му физика?

Щом непременно ти трябва външна принуда, за да излезеш и да се разкършиш – съвсем си я закършил.

* * *

Доказано е, че общуването с домашно животинче влияе благотворно върху психиката на децата. Децата имат нужда от приятелство, от игри и ако в дома се отглежда например куче или котка, малкото дете си има постоянен компаньон. Живеейки заедно с домашния питомец, детето се научава да общува с друго живо същество, учи се да носи отговорност, да се грижи за някого, който е “по-малък” от него, защото животните в дома представляват всъщност едни никога непорастващи деца.

* * *

Въпрос в скоби – налага ли се да учиш детето си на отговорност, като изложиш на риск живота на една златна рибка, която то може да изпусне в канала на мивката? Научава ли се детето на отговорност, щом домашното кутре се уреди с разхождач и обгрижвач в лицето на някого от родителите само седмица след като е дошло в дома?

* * *

Опасностите при съжителството между деца и домашни животинки не са пренебрежими – винаги има опасност животното да ухапе или да клъвне детето, то може да развие алергия към козината, слюнката или перата на домашния си приятел. Кучешката и котешката тения са сериозни опасности, не по-малки злосторници са и орнитозоонозите (болести по птиците, които хората могат да прихванат например от канарчета или папагали).

Радетелите на съжителство между човек и животно в човешкото жилище, разбира се, намират начини да преодолеят подобни спънки. В името на безсловесния си любимец те преглъщат и доста други неща, като например оцвъкания с канарено семе под, изподраните мебели и завеси или прегризания кабел за интернета. Защото животното не го прави с умисъл.

* * *

Обичаш ли животните, щом не отглеждаш домашен питомец? Според някои – твърдо “не”. Според други – “да”, и то също толкова твърдо.

Онзи, който не иска да отглежда животно в дома си, обикновено бива обвиняван от “животнолюбците” в егоизъм, в нежелание да поеме отговорност. Да, прави са, че отглеждането на животно е отговорност, и то голяма. И тя не свършва, когато на човек вземе да му дотежава, че си е взел животинка. Егоизъм ли е да прецениш, че нямаш нито сили, нито желание да се нагърбиш с постоянната – денонощна – отговорност за едно живо същество, което разчита изцяло на теб за физическото си оцеляване? А и доколко е в състояние един човек, който едва се грижи за себе си – възрастен или обременен от болести – да обслужва и нуждите на едно животно?

По принцип – “ама то само по принцип”, напомнят от “Замунда банана бенд” – човек е стадно същество, има нужда от компания. При някои тази потребност е по-силно развита – такива хора направо изпадат в паника, ако край тях няма живо същество. А има и други (и никак не са малко), които пък, точно обратното, имат нужда известно време в денонощието край тях да няма каквато и да било жива душа – за да обърнат внимание на себе си, да бъдат в собствената си компания. Ако такъв човек има животно в дома си, необходимостта да се грижи за него не му позволява да отдаде също толкова необходимото внимание на самия себе си. Получава се парадоксът на слугинята – тъй като трябва да обслужва чуждите нужди, неговите собствени потребности остават необслужени. И човекът остава – на психологически език казано – “фрустриран”.

Изразът “няма за кого да се грижи” е погрешен. Дори ако няма семейство или не отглежда животно в дома си, човек се грижи за самия себе си, защото той също е “някой”, който има нужда от грижи. И това в никакъв случай не е егоизъм.

* * *

От само себе си се подразбира, че щом си взел животно за компания, ти го обичаш. А когато обичаш някого, се отнасяш към него с нежност и внимание. Случва се, разбира се, обичаният от теб да те ядоса и да му викнеш. Но любов ли е, когато през цялото време навикваш безсловесния си компаньон и честичко го “вразумяваш” с “дървен господ”?

* * *

“... Качвайки се по тъмното стълбище, се сблъсках със стария Саламано, съседа ми по етаж. Той беше с кучето си. Вече осем години откакто ги виждаме все заедно. Шпаньолът има кожна болест, червенка, ако не се лъжа, от която почти цялата му козина е окапала, и е покрит с лишеи и кафяви струпеи. Поради това, че живее само с кучето (двамата са сами в една малка стая), старият Саламано е започнал да му прилича. [...] Два пъти на ден, в единадесет и в шест часа, старият води кучето си на разходка... кучето дърпа човека, докато старият Саламано се спъне. Тогава той започва да бие кучето си и да го ругае. Кучето се свива ужасено и се оставя да го влачат. Тогава старият започва да го дърпа. Когато кучето забрави, отново почва да тегли господаря си, който отново го бие и ругае. После двамата се спират на тротоара и се гледат, кучето с ужас, човекът с омраза. Така е всеки ден. Когато кучето иска да уринира, старият не го изчаква и го дърпа, а шпаньолът оставя зад себе си диря от малки капки. Ако случайно кучето направи това в стаята, пак следва бой... Когато ги срещнах на стълбите, Саламано тъкмо ругаеше кучето си. Викаше му: “Мръсник, мърша!”, а кучето скимтеше.

[…] Отдалеч забелязах на прага стария Саламано, който изглеждаше разтревожен. Когато се приближихме, видях, че кучето му го няма. […] Слабо дочух, че ломотеше: “Мръсник, мърша”“, и продължаваше да се притеснява. Осведомих се къде е кучето му. Отвърна ми рязко, че избягало. И после изведнъж заговори бързо: “Както обикновено, заведох го в лунапарка. Около панаирджийските бараки имаше много хора. Спрях се да гледам “Царят на офейкването”. И когато рекох да си тръгна, него вече го нямаше. Разбира се, отдавна исках да му купя по-тесен нашийник. Но никога не съм и помислял, че тази мърша може да си отиде така.”

Тогава Ремон му обясни, че може би кучето се е загубило и че щяло да се върне. Изреди му примери на кучета, които са извървели десетки километри, за да намерят господарите си. Старият обаче изглеждаше още по-обезпокоен. “Но те ще ми го вземат, разбирате ли? Да можеше поне някой да го приюти. Но това е невъзможно, то отвращава всички със струпеите си. Сигурно полицаите ще го приберат.” Тогава му казах, че трябва да отиде в кучкарника и че срещу заплащане на някаква такса ще му го върнат. Попита ме дали тази такса е висока. Не знаех. Тогава той се ядоса: “Да дам пари за тази мърша! Не, нека пукне!” И почна да ругае кучето... Поканих го да влезе, но не пожела. Гледаше върховете на обущата си и покритите му със струпеи ръце трепереха. Запита ме, без да ме погледне: “Няма да ми го вземат, нали, господин Мьорсо? Ще ми го върнат, нали? Иначе какво ще стане с мен?” Казах му, че в кучкарника пазят кучетата три дни на разположение на техните собственици и че след това правят с тях каквото намерят за добре. Взря се в мен мълчаливо. После ми каза: “Лека нощ.” Затвори вратата си, после дълго го чувах как се разхожда напред-назад. Креватът му изскърца. И по особения тих шум, който преминаваше през стената, разбрах, че старецът плаче. (I, IV)”
(Албер Камю, “Чужденецът”, С., 1995, изд. “Фама”)

* * *

Във всекидневието на съвременните евроамерикански общества, силно облъчвани от износа на щатски ценности, се втълпява идеята, че човек е кажи-речи длъжен да има домашен любимец, защото ако няма, е непълноценен като личност и като член на обществото. Внушава се, че за човека е полезно преживяване да дели дома си с животно.

Но полезно ли беше някому преживяването “Питбул – Враца 2010”? Куче от агресивна порода, отглеждано още от паленце единствено в апартамента, без никога да е било извеждано. То изпохапа стопаните си и в крайна сметка го застреляха, за да не усмърти една възрастна жена...

И налагаше ли се през есента на 2011 г. вратлето на едно тригодишно пернишко момиченце да бъде прегризано от домашния доберман?...

* * *

Дали пък някому някога е хрумвало да помисли критично? Да преобърне тезата и да запита – полезно ли е, аджеба, за животното да живее заедно с човек в неговото, човешкото жилище?

Отговор първи – не, никой не си е задавал подобен въпрос. Защо ли? Защото онези, които са заинтересовани от отговора му и които биха могли да го зададат, не притежават разум, съпоставим с човешкия, и не могат да ни говорят на еднозначно разбираем за нас език.

Отговор втори – не, за никое животно не е полезно да живее в жилището на друг животински вид. Защото – нека да не се лъжем – човек, при все че е “венец на творението”, си остава животински вид. Даже класифициран от науката както си му е ред – “хомо сапиенс еректус”.

* * *

Защо не е полезно едно животно да живее в жилището на друго? Ами защото всеки животински вид си прави жилище, подходящо за собствените му особености и изисквания, а те са обусловени от собствената му природа – тоест, създава си собствена естествена среда.

Жилището на едно животно е неестествена среда за друго животно.

Когато някой иска да каже, че нечие жилище е мърляво, оприличава го на жилището на прасето – “кочина”. Изводът е, че човек не бива да живее в жилище, присъщо на животинския вид “прасе”. Но прасе да живее в жилището на животинския вид “човек” – бива, и още как! Прасето в дома на американския актьор Джордж Клуни прогони не една почитателка на чаровника. И то – на име Макс – не беше “прасе” (мърляво). Просто си беше прасе.

Обичайното жилище на вида прасе обаче се нарича – и представлява – кочина. Не апартамент, не къща, дори не и каравана...

* * *

Израз на любов ли е да принуждаваш едно живо същество да живее в неестествена за него среда? Меко казано – едва ли.

Стопаните – взети цялостно като категория – наистина полагат грижи за любимците си. Ако заминат нанякъде, ги оставят в специални хотели за животинки. Навсякъде по света съществуват фризьорски салони за четириноги, има създадена и машина за къпане на кучета и котки. Някои стопани обявяват безсловесните си любимци за свои наследници. Но “изгодите” от съжителството имат и друго лице. На което трябва да се погледне критично.

Живеенето на животни в човешки жилища ги “очовечава” в много неприятен аспект – куче окуцява от ревматизъм, котка умира от рак на матката... Страда ли от човешки болести кучето динго или дивата котка? Засега няма сведения, но едва ли. Световноизвестни знаменитости редовно водят дребосъчестите си кученца (които иначе непрестанно прегръщат) на специални консултации с животински психиатри. Някой планинар да се е натъквал на депресирана сърна? Или на стресиран кълвач?

Възможен сценарий за фантастичен филм – на една земеподобна планета настъпва есен. Главните герои, семейство мечки (доминиращият разумен вид на планетата), се унасят в зимен сън. Досега мечетата им са се развличали с номерата на домашния човек (също разумен вид). Разяснение – за отглеждане в мечешкото жилище по принцип се вземат само млади индивиди, а като навлязат в пубертета, ги изхвърлят в гората. Мечките обикновено държат домашните си хора на сигурно място в просторна, но доста дълбока дупка на пода на бърлогата.

Семейството стопани спи, няма кой да храни домашния любимец.

Настъпва пролетта, семейството се събужда. Голямото мече надниква в дупката и ревва с пълно гърло: “Умрял ми е домашният човек!”

* * *

Тъжен помен

Изминаха (...) тъжни години
от внезапната смърт на нашата любима
СТЕЛА МУСТАЧКОВА ОПАШАТКОВА
(котката от кафенето)

Тя първа пристъпи с обичта си към хората, които хареса, без да им крънка нещичко в замяна. И те й се отплащаха – кой с парченца салам, кой с погалване, кой с позволение да му скочи на скута, да му нацелува цялото лице и шията и да му се напъха в широкия ръкав на якето, за да преде там своята вечна котешка прежда.

Онзи, който отне живота й, ще получи възмездието си.

Почивай в мир, Стела! Ти беше най-хубавото коте на света!

--------------------

Откъс от: Славянка Мундрова-Неделчева “Карай в насрещното! Способни ли сме да мислим критично”, София, 2013.

--------------------