Петя Дубарова – българският пристан зелен

Послеслов от Елица Дубарова към двуезичната стихосбирка на Петя Дубарова "Ето ме днес съвършено разлистена".
Дата: 
сряда, 5 November, 2014
Категория: 

Петя Дубарова е най-младата сред големите творци на България. Родена на 25 април 1962 година в Бургас, животът й трагично завършва едва на 17 години, когато на 4 декември 1979 година младият поетичен гений прави своя личен и едновременно с това социално мотивиран избор и слага край на живота си.

Петя Дубарова оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на текстове на популярни песни на съставите “Би Джийс”, Смоуки”, “Пух”, Бийтълс” и други.

Множеството публикации приживе на поетесата я правят изключително популярна в литературните и младежките среди, където да си печатан по това време е висш знак за творческо признание. Петя Дубарова печата непрекъснато в периодични местни и централни издания (в повечето случаи редом със зрели утвърдени поети, отколкото на страници, предвидени за детско творчество).

Непосредствено след смъртта й излиза нейната самостоятелна стихосбирка “Аз и морето”, която печели Националния конкурс за най-добра първа книга “Южна пролет”, а няколко години по-късно (1984) излиза и почти цялото творчество на поетесата (поезия, проза, дневници, кореспонденция, художествени преводи), събрано в книгата “Най-синьото вълшебство”. Огромните тиражи се изчерпват мигновено. Факторите, които повлияват тази своеобразна масова фасцинация от творчеството и личността на Петя Дубарова са различни – от литературно и нелитературно естество.

Феноменалната проява на поетическа зрелост и майсторско перо в периода от 8 до 17 години (по принцип) е силно психологически въздействаща и респектираща за читателите на литературни текстове. В творчеството на Петя Дубарова съотношението между типичните за възрастта възможности и това, което ни се представя, с цялата му поетологическа стойност, е абсолютно неравномерно. Предполагаемата ниска “естетика”, характерна за детската възраст, е в очевидно противоречие с дълбоката рефлексия върху чувството за вина и чувството за смъртта, намиращи израз още в първите стихотворения на Петя. И вината, и смъртта са метафорично предадени и носят смисъла на лично преживявана потиснастост, която валидно се проектира към неприемане на репресивните процедури на режима (все едно дали е училищен, социален или държавен), в който животът тече. В цялото творчество на Петя Дубарова се прокрадва мотивът за ограбването, насилствено отнетото преживяване на хармония, блаженство и сливане с природата (“...но някой път/ така ми се приисква да избягам/ от всички тези думи и числа/ и вятър на гърба ми длан да слага,/ да тичам с автобусни колела./ Тогава аз забравям за урока/ и моите разтворени очи/ се пълнят мигом с хиляди посоки.../ Класът урока слуша и мълчи./ В такива часове аз тихо бликам/ най-искрените свои стихове,/ но чуя ли, че името ми викат,/ ги скривам като малки грехове/ в очите си. Как хубаво, горещо е/ с тяхната червена светлина!/ Но днеска след родителската среща/ те всички се превръщат във вина.”) (Изповед). Друго интересно потвърждение в тази посока е наблюдението, че концептуална нишка на цялото творчество на Дубарова е образът на тайната. Този образ последователно се явява още от първите й стихотворения и завършва своето проявление в мистично отворения последен стих, оставен предсмъртно от Петя “...зад стените на голямата къща – тайна”. Тоест, очевидно е, че постигнатото проникновение за нещата е доминирано от екзистенциално и социално осмисляне. Тайната отваря в себе си бездна от значения, които могат да се отнесат както към познатите измерения на системата, така и към универсалните проекции на човешко-лично преживяване (етика, естетика, микро- и макрокосмос и прочее)

В България стиховете на Петя Дубарова (приживе и посмъртно) системно се преписват от ръка на ръка като апокрифни скрижали, съдържащи истината за друг, по- красив живот (това се случва симптоматично със стихотворенията, съдържащи апокалиптическа и философска образност, осмислена съвсем очевидно в знаците на отрицанието на действителността: “Посвещение”, “Моят ад”, “Настроение” и други.)

Смъртта на Петя предизвиква масов шок, отекващ всеобхватно в националното пространство. Активира се друг аспект на възприемането й – бихме могли да го определим условно като нелитературен или социален (но без да пренебрегваме, че в основата на всеки социален аспект на едно творчество пак е литературността).

Поети, писатели, интелектуалци изразяват не толкова човешката си покруса от смъртта на едно младо момиче, колкото тегнещия страх, че загубата е голяма, но и предопределена, че нещо има да се случва. Тогава се зараждат и първите съмнения в прав(ил)ните основания на системата. Жестът на самоубийството на Петя Дубарова по неведом (а може би и по съвсем естествен) начин започва да се тълкува изключително като (анти)социален, доколкото става дума за отказ от причастността към властващата система и принуди от всякакво естество. Става ясно, че нищо от образността на детското перо не е било случайно попадение, защото вярващият в своята собствена действителност лирически “аз” на твореца създава различната действителност и пребивава в нея пълноценно дотолкова , че успява да въвлече и другите за живот в нея: “Побързай, братко! Да заключим нека отровата и силата нечиста, която е обхванала човека” в стихотворението “Ела сега” или “ ... а някъде на топло зад очите ми узряват като гроздове вселени. Вземете ги! Побързайте! Как хубаво е с моите загадъчни вселени. Изпийте с очите си вселените, родени от стиха ми и от мене!...” в стихотворението “Невинна като детско своеволие”. Подобно поетическо съзнание е креативно, божествено, то носи трансформиращ енергиен заряд, който е условие за постигане на отвъдността (в трансцедентален смисъл), а така и на битийната цялостност. Така една поезия, в която Богът не присъства като базисен концепт, го изговаря, и в крайна сметка го постига по уникален начин, без да губи кръвната връзка със света и неговите добри дадености.

В така претворената действителност, лирическият Аз съществува автентично. И ако се върнем към социокултурното измерение на времето, в което поетесата живее, може да се каже, че в кода на социалистическото възприемане цялото творчество на Петя Дубарова търси и намира своите основания в поетично пресъздадения бунт срещу затварянето на границите, бунт срещу системата по принцип (а не конкретно и само срещу комунистическата система). Творческият и житейският избор на Петя Дубарова имат онтологична определеност, доколкото цялостното й присъствие е вън от вакуума на 60-те и 70-те години на изминалия век.

Все още отстоянието във времето от смъртта на Петя Дубарова досега не е достатъчно, за да заличи живия спомен на връстниците и почитателите й. Но е озадачаващо все пак, че вече 30 и повече години сантиментът съществува, а процесите на митологизиране на личността не спират да се вихрят под една или друга форма в литературното и медийното пространство. Това е особено показателно за универсалното въздействие на поезията на Петя Дубарова върху читателите, независимо от поколенческата им принадлежност. Тоест, ако доскоро можехме да си обясним тези процеси на митологизация като естествена последица от механизмите на надзора и наказанието, прилагани в страните от Източния блок, то към днешния момент не ни остава нищо друго, освен да приемем, че творчеството на Петя Дубарова, в удивителен унисон с личностното й “присъствие” (разкрито ни чрез дневниците и кореспонденцията), има формираща роля за всеки, който иска да се идентифицира чрез поетичното изкуство, да преживее своеобразен катарзис. Това означава, че чрез творчеството се изпълнява своеобразна инициация, която довежда до партиципация и духовно усъвършенстване, тоест, имаме активиране на чист, автентичен, първичен мит.

Най-интересният факт в случая е, че в чужбина без да се интересуват от тези процеси на митологизация, преводачи и издатели, редактори на чужди списания и антологии, избират творчеството на Петя Дубарова като представително за съвременната българска литература и често нейните стихове се явяват на страниците на авторитетни световни антологии. Един от показателните примери за възприемането на тази млада поезия като модерна и значеща за България е включването на Петя Дубарова в Европейската антология “Пасажи” (2001), където между Шекспир, Гьоте, Петрарка и Бекет, е тя – Петя Дубарова – избрана да представя националната ни литература, при това неслучайно с едно от най-модернозвучащите стихотворения “Настроение” (“Препъна се в облака небето...”).

Сега в ръцете си държите една стихосбирка, също толкова натоварена с емоция, колкото и личността на Петя. “Ето ме днес съвършено разлистена” (“Here I Am, In Perfect Leaf Today”) е поетичната книга на Петя, излязла в Америка още през 1992 година, но издирена, намерена и представена в България едва през 2008 година – 16 години по-късно. Тази стихосбирка е знакова поне в няколко посоки:

1. Млад български автор е преведен и издаден в самостоятелна книга съвсем тайно, а това ще рече и нелобистки.

2. Книгата се изчерпва в същата година на издаването й и зад този успех не стоят никакви политически, националистически или каквито и да било посткомунистически обстоятелства, предпоставки или съображения. Нещата се случват естествено и съвсем в духа на стихийното утвърждаване на Петя.

3. Една година след излизането на стихосбирката “Ето ме днес съвършено разлистена”, славистът от Casstleton State College Юри Видов Караджордж ще възкликне (без самият той да е подложен на сугестивното влияние на митологизациите, които съпровождат четенето на Дубарова в България): “Ако трябваше да прочета само една стихосбирка на млад поет (независимо от националността), сред скуката на дълга северна зима, бих избрал тази на Петя Дубарова”.

А най-изумителният знак, с който е белязана появата на “Here I Am, In Perfect Leaf Today”, е провиденциалисткото послание, изведено от издателите като заглавие на американската стихосбирка: “Ето ме днес съвършено разлистена” идва с цялата си валидност именно днес, когато Петя Дубарова се чете и превежда в цял свят, а разлистването на духовните й послания е “разлистване” на човешки откровения от върховен порядък.   

Цялото творчество на Дубарова е уникално именно с това, че формира усети за автентично и свободно живеене, тоест картините, изваяни с поетическата лекота на перото, нямат потребителска стойност, а дълбоко психическа. Такова творчество съживява у човека закърнели способности за емпатия. Присъствието на тази поезия в българското литературно пространство е белязано от феноменалното усещане за преживяване на идеален свят, и независимо от максималната конкретност и визуалната плътност на образните проекции в поезията на Дубарова, произведенията й предизвикват мисъл за първоначалата и мистическите основания на битието. В такава перспектива може да се каже, че творчеството на Петя Дубарова е необходимо именно днес, когато изкуствената умозрителност и философски патос на новата художествена литература (края на миналия – началото на настоящия век), разми собствено литературните си граници до степен, в която понятието литература започна да губи изконен смисъл и принадлежност.

--------------

Петя Дубарова, "Ето ме днес съвършено разлистена", Бургас, 2011 г.

Коментари

Един млад талант, отишъл си твърде рано от този свят и останал завинаги на 17
щеше да е прекрасно сега да е с нас и да четем нейни произведения свързани с днешния ден и видяни с очите на зряла жена

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите