Дора Габе и нейните “Теменуги” в контекста на българския символизъм

Дора Габе и нейните „Теменуги” в контекста на българския символизъм
(135 години от рождението на Дора Габе)

Модернизмът в нашата национална литература, като нов естетически модел на света, заема твърде кратък период от време – от края на ХIХ до 20 – 30-те години на ХХ век. По-голямата част от поетите символисти си отиват рано от живота и оставят след себе си по една-две стихосбирки, някои от тях дори не успяват да дебютират приживе със своя собствена книга, а тези, които Съдбата е белязала с по-дълъг живот, в следващите си творчески изяви се приобщават към т. н. хуманистично направление в литературата или към по-изчистения канон на реализма и критическия реализъм. Една немалка част от тях дори престават да пишат поезия и се ориентират към различните жанрове на белетристиката и сатирата. Сред поредицата от мъжки имена в потока на символистичната поезия със своя светлина се откроява и една жена – Дора Габе с нейната първа стихосбирка „Теменуги”. Сборникът с лирически миниатюри излиза в издателство „Придворна печатница”, С., през 1908 г. „Теменуги” е първата женска книга в българската литература.

Седемнадесетгодишната тогава Дора Габе й поставя мотото „Те могат ли да разберат на цветето мечтата / през утрото на май обсипано с роса...”. Няколко десетилетия по-късно поетесата споделя с проф. Иван Сарандев: „В мое отсъствие Боян Пенев отпечата „Теменуги” – те, като събра всички дотогава печатани стихове и сам редактира книжката. Тя е моят спомен от работата ми с Яворов. Заглавието напомня цветята, които той ми изпращаше.” („Дора Габе. Литературни анкети”, издателство „Наука и изкуство”, С., 1986 г.). Това признание – за работата с Яворов върху първите отпечатани стихотворения на Дора Габе в сп. „Мисъл”, „Демократичен преглед” и „Ново общество” до голяма степен обяснява присъствието на модерната за времето поетична конвенция на символизма с привкус на сецесионен сантиментализъм в нейните лирически миниатюри. Получила завидно за жена образование в онази епоха – учи естествени науки в Софийския университет (1904 г.) и след това френска филология в Женева и Гренобъл (1905 – 1906 г.), младата авторка е забелязана от такива знакови за българската литература личности като естета Боян Пенев и поета Пейо Яворов. След излизането на „Теменуги” свои бележки и отзиви за нея публикуват литературните критици Алберт Генчев, Никола Атанасов, а в сп. „Демократичен преглед”, кн. 10, 1908 г., е публикуван пространният обзор на Н. Николаев „Теменуги” – студия върху песните на Дора Г.”. Излизат и няколко становища във в. „Женски глас”, сп. „Съвременник” и „Демократичен преглед”, подписани само с инициали. Снизходителните оценки в по-голямата част от тях са обясними от гледна точка на традицията за мястото на жената в онази епоха – още в повтарящото се определение „женска поезия” в публикуваните материали, се усеща високомерно-пренебрежителното отношение към младата поетеса, дръзнала да наруши неприкосновеността на типично мъжката територия в българското културно пространство.

Независимо от всички тези обстоятелства обаче, още в първите лирически миниатюри читателят ще открие всички образи и мотиви, характерни за символистичната поезия – за смъртта и живота, за самотата и бездомничеството, за страданието, за контраста между мечта и реалност, за плача, сълзите и сирачеството:

* * *

Живота ли шуми посред света безкраен,
смъртта със шеметен размах ли пролети –
във моето сърце намират отзвук таен
и сълзите, и светлите мечти.
Че птичка ли запей, и то ще да запее;
заплаче ли душа сред хладна самота,
и моето сърце със нея ще заплаче.
А щом мъгла обвий земята – кат сираче
ще затъжи самотно във света.

Текстът демонстрира характерната за символизма тясна връзка между човека и природата – всички промени в емоционалния свят на лирическата героиня са изразени чрез детайли от нея, а сърцето е видяно като своеобразен калейдоскоп, който събира песента и плача, живота и смъртта: „птичка ли запей, и то ще да запее”, „заплаче ли душа сред хладна самота, / и моето сърце със нея ще заплаче”, „а щом мъгла обвий земята – кат сираче / ще затъжи самотно във света”. В световното културно пространство образът на сърцето се възприема като обиталище на живота, на разума и мъдростта, то може да мисли, да крои планове, да взема решения и да поема отговорност за тяхното сбъдване или несбъдване. Неслучайно то е първият орган, който се образува в човешкия ембрион, и последният, който умира. То има памет и въображение: „И чаках аз с измъчено сърце, / към щастието поглед устремила – / и чаках го с копнеещо сърце – / сърце ми жажда беше изсушила” (стих. „И чаках...”). Трикратното повторение на думата „сърце” и отъждествяването му с душата (свръхестествена сила, енергетичен център, знак за безсмъртие) имплицитно вписва и представата за безсмъртието на любовта и жаждата за човешко щастие. Според К. Г. Юнг душата принадлежи точно толкова на субекта, колкото и на света на безсъзнателното, и съдържа в себе си нещо земно и нещо свръхестествено („Психологически типове”, издателство „Леге Артис”, 2016 г.). В цитираната по-горе лирическа миниатюра младата поетеса е използвала едно удивително въздействащо оксиморонно словосъчетание за смъртта („смъртта със шеметен размах ли пролети”), което не съм срещала в творчеството на друг поет.

В поетичния свят на символистите щастието или е невъзможно, или е мимолетно, или в кратките му мигове то е едновременно любов и тъга в обятията на мрака и тишината. Така го представя и Дора Габе:

* * *

Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спящите листа сред тишината
замираха лъчите й разлени...
И ти до мен – и щастье, и тъга,
лъчи и мрак преплетени в душата –
и трепетно притисках аз ръка
до твоята... Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди...
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?

Сред тишината на нощта (метафоричен образ на сънищата, на нежността и мечтите, но и на тревогата, измамата и смъртта), в душата на лирическата героиня на Дора Габе се преплитат „и щастье, и тъга, лъчи и мрак”, сърцето и гърдите, сякаш прималнели от щастие, са престанали да бъдат символи на живота („не тупаха сърцата”, „не дишаха препълнени гърдите...”), а уплашената тишина (знак за отворен проход към края на времената) крие в себе си насълзения поглед на луната (пра-образ на първия мъртвец). Кристалните води сякаш искат да скрият истината от двамата влюбени – те са на границата между зримото и незримото, част от архитипите на съня и мечтанието.

В няколко от стихотворните миниатюри младата Дора Габе е вплела образа на морето като знак за преходно състояние между две възможни реалности, за несигурност, съмнение и нерешителност, защото не е ясно какъв ще бъде изходът – добър или лош. Морето на Дора Габе „светло се разстила” пред нея, вълните му браздят блесналите на обещаващото слънце води, които са видени от поетесата като своеобразен „пощальон” на копнежните й послания, на болезнената й тъга до любимия, който е „далече там, отвъд море лазурно”. Морето е обвързано с представата за лична интимна съпричастност и до голяма степен ни напомня „Легенда за разблудната царкиня” на Димчо Дебелянов, която обаче е публикувана четири години (през 1912 г.) след нейните „Теменуги” и нямаме право да я упрекваме в подражание:

* * *

Да бих аз срещнала тоз поглед тих и ласкав,
тоз буен мъжки взор – жив огън що гори,
да дойде той за миг, да дигне урагани
в душата ми – и пак покой да въдвори;

тогава дала бих съкровищата всички
на моето сърце, отдала бих в захлас
и младост, и живот – живота на мечтите
съкровени – щастливи дала бих ги аз!

Стихотворението е емоционално наситено, словото е силно и въздействащо, аналогията с урагана събужда зрителни и слухови асоциации и логично ни води към умело използвания анжамбман – „живота на мечтите съкровени”. И лирическата героиня на Дора Габе, като инфантата на Дебелянов, мечтае за „поглед тих и ласкав”, за „буен мъжки взор – жив огън що гори”, на любимия тя би дала всичките съкровища на сърцето си, младостта, живота и съкровените си мечти, ако „дойде той за миг” и въдвори в душата й покой. Подобни са и думите на Дебеляновата инфанта в неговата „Легенда...”:

С болката на прималняло цвете
в пазвите на ранна хладина,
ден и нощ аз питам ветровете
и неверната луна:
странници, от път неуморени,
зрящи, неизгледни далнини,
не узнахте ли дали над мене
нявга пак ще прозвъни
светлий глас на оня цар далечен,
който сред притихнала тъга
в сън ми се яви и ми обрече
неизведани блага...
Д. Дебелянов, „Легенда за разблудната царкиня”

Много по-късно, чак през 1976 г., когато издава стихосбирката си „Глъбини”, вече зрялата и завоювала признание на таланта си Дора Габе, ще сподели със Снежина Кралева: „Морето предразполагаше към творчество, без дори да имам някаква отправна мисъл, създаваше ми настроение, провокираше различни асоциации... Морето е като живо същество, олицетворява стихиите и силите на самата природа. Говоря му приятелски. Всичко преживяно, своите въпроси мога да му доверя като на мъдрец. В сравнение с вечността, морето и аз сме еднакви.” (Снежина Кралева, „Докосване до Дора Габе”).

Въпреки мнението на мнозина литературни критици, че стихосбирката „Теменуги” е рожба на трима души – Боян Пенев, Пейо Яворов и Дора Габе, като името на поетесата поставят на последно място – би било кощунство да се твърди, че те са писали текстовете на нейните миниатюри. Дора Габе е изключително интелигентна и начетена за времето си млада жена, получила е образованието си в Европа, владее няколко чужди езика (полски, чешки, френски, руски и гръцки), работила е и като учителка по френски език в Добрич през 1907 г., а още през периода 1905 – 1906 г. (три години преди издаването на стихосбирката й „Теменуги”) нейните миниатюри са публикувани в престижните списания „Мисъл”, „Демократичен преглед” и „Ново време”, преминали са през прецизното сито на техните редколегии, които са оценили наличието на талант у тяхната авторка. И Дора Габе, като мъжете-символисти, излиза със своя дебютна книга пред погледа на читателската аудитория, която като всяка дебютна книга има свои достойнства и несъвършенства. Но тя е знаково начало в нейния творчески път, а дарбата й в следващите десетилетия ще се обогатява и усъвършенства. Както това се случва и с останалите живи поети символисти Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Трифон Кунев. По-важното е, че още в тази своя първа стихосбирка младата поетеса създава знакови, запомнящи се стихотворения, които могат да бъдат поставени редом с творбите на утвърдени вече имена в тогавашното културно пространство:

* * *

Рояци гарвани прелитат, грачат,
настръхнала ги слушам аз –
те есен – ранна есен предвещават
и вливат ми в душата мраз.

Рояци гарвани прелитат, грачат
и кацат мрачни окол мен –
те бъдещето мое предвещават,
по-тъмно и от гроб студен...

Амбивалентна е символиката на гарвана в световното културно пространство – в Европа поетите романтици налагат представата за птица, носеща зла поличба, свързана със страха от нещастието и смъртта; в Китай гарванът е соларен образ на изгрева и светлината над света, а в Библията – знак за прозорливост. В стихотворението на младата Дора Габе е интерпретиран като предвестник на бъдещи нещастия. Обвързването му с образа на есента, асоциираща бавното вехнене и агонизиране на природата и приближаването й до смразяващия студ на зимата, създава тягостно настроение, допълнително натоварено със слуховите асоциации на алитерацията на „р”, „гр”, „пр”, „мр” в повтореното начало на двете строфи – „рояци гарвани прелитат грачат...”, „настръхнали”, „мрачни”. Мрак, студ, самота, тревога от предусещането за несбъднатост, за приближаването на смъртта, носи представата за мрачните гарвани, обкръжили лирическата героиня и предвещаващи й бъдеще, „по-тъмно и от гроб студен”. По подобен начин е видян образът на гарвана и в едноименната поема на Едгар Алан По, публикувана през 1845 г.

Представата за смъртта масирано присъства и в другите лирически миниатюри от „Теменуги”. В едни случаи тя буди безпокойство и страх („когато тишината вредом се разлее / и сякаш с криле надвесва се смъртта - / тогаз невнятен страх обзема ми сърцето...” – стих. „Кога вечерен здрач...”); в други случаи е скръб от загубата на близък приятел („да можех от смъртта да те измоля, / бих плакала и нощ, и ден...” – стих. „Ти си тъжен”); в трети случаи смъртта носи покой и примирение на измъчените от живота („Мъртви, спете, спете... / Приспиват ви щурците / и лунните лъчи ви галят в тоя час – / покой и примирение...” – стих. „Нощта – тайнствена...”).

Още в тези ранни години на своя творчески път Дора Габе е скътала в душата си респекта от силата на писаното слово, убедена е, че то е заредено с вселенска енергия и може да върне на човека отнетата му възможност да лети като птиците:

* * *

И искала бих аз да пея в тая нощ,
тъй както до сега не бе пял никой ощ –
ни в бурното море бушуващ ураган,
ни влюбений славей през майския си блян.

Ах, искала бих аз със моите мечти
да отлетя далеч – в безкрайни висоти –
и в светлия простор лазура да синей,
във люлка от лъчи зефир да ме люлей...

В същото време младата поетеса носи съзнанието и за отговорността на поета, чието слово трябва да отразява висшите духовни истини за живота. И именно това й убеждение ражда нейната неувереност, съмнението в собствените й възможности като поетеса, отразено чрез честото използване на условното наклонение на глаголните форми в нейните стихове: „да бих могла душата си препълнена във песен да излея...”, „и искала бих аз да пея в тази нощ, / тъй както до сега не бе пял никой ощ...”, „да бих открила свойта скръб безименна...”, „да бих могла, о Боже, да се моля...” (стих. „Да бих могла...”, „И искала бих...”, „Ти тъжен си...”, „Да бих аз срещнала...”).

Като всеки млад поет, и Дора Габе има своите учители в поезията, сред които се откроява личността на Пейо Яворов. В писмото си до нея от 21 юни, 1905 г., той пише: „...моята амбиция ще бъде да ви изправя срещу шаблона, култивиран в нашата литература от стари и млади лирици. Вие ще изпъкнете край тях с всичката свежест на едно младо дарование, с всичката лъчезарност на една още непокварена душа и с всичката деликатност на едно женско чувство. А това са ред преимущества, достатъчни да ви осигурят победата в конкурс с ходещите литературни трупове...”. Върху едно красиво томче от Хайнрих Хайне, „Книга на песните”, том втори, Санкт Петербург, книгоиздателство „Гермон Гоппе”, под посвещението „На Пейо, (Севлиево), 31 март, 1904 година”, ръката на Яворов, с неговия стремителен почерк, е изписала: „Аз пък я подарявам на първата българска поетеса Дора Габе. 19 септември, 1905 г., София, П. Яворов”. (Снежина Кралева, „Докосване до Дора Габе”, изд. „Отечествен фронт”, С., 1987 г.).

И пророческите му думи щедро се сбъдват в многожанровото й творчество. На 16 април, 1960 г., вече 72-годишната Дора Габе, преминала през драмите на не една любов, в изповедта си пред литературния критик проф. Пенчо Данчев, признава: „Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.” (Пенчо Данчев, „Полемични записки. Из литературния живот преди 1989 г.”, изд. „Захарий Стоянов”, 2015 г.).