Разкази

Така го кръстиха още като пиленце това кокошле моите момичета. Най-голямата ни внучка Гина, на три-четири годинки, си нямаше и хал-хабер какво означава то, но така го запомни и си остана това име за историята, която следва. Тя, историята, се беше заплела в първите години на “приватизацията”, когато най-големият ни брат купи десетина пиленца с едничка цел да ги отгледаме и си подкрепи с “едно кокоше рамо” тънкия бюджет маститият доцент.

В село Могила ми думат “Зимята”. Коста Стоянов се казвам. Годините, пиши ги седемдесет. Тя да не е под ризата тая година, дето ми гризе стомаха, та ме караш да се събличам?... За крака ли питаш? Не, не е от фронта...

Обожавам Италия, простете за клишето. Обожавам италианците, с тяхната страст към живота, италианките, с вроденият им стил, обожавам храната им, с неповторимите подправки и сладоледът им, мек и гладък, единствен на света. Да стъпиш на италианска земя и да не изядеш един джелато, е непростим грях. И за да го избегна, без никакви угризения се отправих към един от ресторантите на летището, с твърдото намерение трите часа до следващият ми полет да ги прекарам там, в удобното кресло, в компанията на книга, кафе и сладолед.

Всички мъже обичат да се смеят над женската логика. Виц след виц, кой от кой по-тъп, като в крайна сметка, квинтесенцията на всичките е, че истинска логическа мисъл имат само мъжете, докато при жените е инстинкт някакъв. С това напълно съгласен беше и Радо...