0 книги 4 публикации

Кирил Кадийски

Кирил Крумов Кадийски е роден на 16 юни 1947 г. в гр. Кюстендил. Завършва руска филология (1971 г.). Работи в литературната редакция на Радио София, а по-късно в издателство “Народна култура”. Основател на издателство “Нов Златорог” (от 1990).

Поет и есеист, член на българския П.Е.Н.-клуб, член-кореспондент на френската академия “Маларме”, член-учредител на движението “Cap a l'est” на поетите-франкофони (Братислава, Словакия).

Автор на книгите: “Небесни концерти” (1979), “Ездач на мраморни коне” (1983), “Пясъчно време” (1987), “Перо от феникс и други стихотворения” (1991), “О кой” (1994), “Поезия” (1995), “Вечеря в Емаус” (2000), “Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета” (2001), “Green” (2002), “Черепът на Йорик и други стихотворения” (2004), “Седем нови стихотворения” (2007), “Съчинения в пет тома” (2007), “Поезия/Прози” (2013, 2015), “Поезия” (2014, 2019) и др.

Превежда от френски – Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и руски – Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор е на единствената книга с палиндроми в българската литература “Още нещо” и на поетическата антология “От Вийон до Виан”. Негови книги са издавани във Франция, Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски.

Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които са: “Иван Франко” – Украйна (1987), “Голямата европейска награда за поезия” – Румъния (2000), “Макс Жакоб” – Франция (2002), Национална награда за художествен превод “Стоян Бакърджиев” (2013) г. Кавалер на ордена “Arts et lettres”, за заслуги към френската култура (2004). Почетен гражданин на “Монмартърската република” (2009).

В Меридиан 27

Публикации от автора

Поезия

Глад – I

Сред толкова възможни катаклизми във всемира и вътре в нас – една, най-зверска, най-човешка, реална безизходица: да се яде.

Поезия

Глад – II

Човек не е роден единствено стомаха си са тъпче; но тук душата само трябва да изпитва ненаситен глад. От възпаления венец на планината се подава млечно зъбче – да ми напомни, че животът винаги ще бъде млад.

Поезия

Душата – I

Все нов е тоя свят – и все непроменен... Кой снощи с облаци – одрани овчи кожи – пребитото до кръв небе наложи и тук доведе този здрав и бодър ден?

Поезия

Душата – II

По голия разкалян хълм една смалена къща върви. Нанякъде отива или се завръща? Самотно старо същество с душа от тъмнина и хлад.

Коментари

Все още няма коментари. Бъдете първият, който ще се включи в разговора.

Добави коментар

Обикновен текст

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Web page addresses and email addresses turn into links automatically.
CAPTCHA
Този въпрос проверява дали сте човек и предпазва от автоматичен спам.