|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел.
056/841-415; 088/799-64-34 |
||||||
ПОЗИЦИЯ
80 ГОДИНИ ОТ РАТИФИКАЦИЯТА НА
АНКАРСКИТЕ СПОГОДБИ
Българската
дипломация и до днес не е направила необходимото
Навършиха се 80 години от
ратификацията през 1926 г. на подписаните на 18 октомври 1925 г. Анкарски
спогодби между правителствата на Република Турция и Царство България. Макар
тези спогодби да се дискутират нерядко в българското обществено пространство, малцина
знаят, че те всъщност представляват пакет от няколко документа, в т.ч. Договор
за приятелство, Протокол приложение към него, Конвенция за установяване, както
и две кратки декларации, които допълват смисъла на протокола приложение. За
българската общественост названието “Ангорски договор” се е превърнало в
синоним на втория от документите – Протокола приложение. Всъщност този документ
буди интерес и става причина за дебати както в периода на подписването му, така
и в наши дни, тъй като именно той урежда наследените от миналото спорове в
отношенията между двете държави.
Основните пунктове в Договора за
приятелство се свеждат до съгласие за установяване на редовни дипломатически
отношения, а също и за сключване на търговска конвенция и договор за арбитраж. Този
документ не предизвиква негативна реакция в българското общество. Тъкмо
напротив, българското общество, както и парламентарно представените политически
сили не оспорват необходимостта от поддържане на дипломатически отношения с
Република Турция. Причината за това единодушие се крие във факта, че
дипломатически отношенията между двете съседни държави са прекъснати не поради
конфликт, а по силата на забрана за поддържане на директни контакти, наложена с
текстове на Одринското и Мудроското примирие, с които доскорошните съюзници
България и Турция излизат победени от Първата световна война. Успоредно с това
през 20-те години на ХХ век победена България се намира в дипломатическа
изолация на Балканите и усилията на правителството да разчупи обръча на
враждебно настроените съседни държави е лесно обяснимо.
За разлика от единодушието, с което
е приет текста на Договора за приятелство, текстът на Протокола-приложение към
него, става обект на бурни дебати и остро негативни оценки, които са актуални и
днес. Причината е в две постановки, които предопределят съдбата и нарушават
имотните права на българските бежанци от Източна Тракия, принудени да напуснат
родните си домове в периода от началото на Балканските войни до датата на
подписване на Анкарските спогодби (октомври 1912 – октомври 1925 г.). Първата
от тях е фиксирана в ал.1 на чл.Б, където турското правителство признава за
български поданици всички българи, родени на територията на Турция, които са се
изселили в България през гореспоменатия период. Макар това предвиждане да звучи
безобидно, то практически лишава от право да се завърнат по домовете близо 12000
семейства на български бежанци от Източна Тракия, потърсили спасение в
границите на България по време на Балканската война. Причината е, че в Турция
съществува закон, който забранява на веднъж отказали се от турското си
поданство лица да се настаняват на постоянно местожителство по територията на
страната. Иначе казано, този член от протокола отнема правото на българските
бежанци, родени по европейските територии на Османска Турция да се върнат в
бащините си огнища.
Втората постановка, която
предизвиква силна съпротива в България е залегнала в чл.Г на Протокола-приложение.
В този член е предвидено всички недвижими имоти, собственост на родени в
Източна Тракия българи, които са напуснали домовете си в периода 1912-1925 г., да
станат собственост на турската държава. Тези имоти би следвало да бъдат
компенсирани от недвижимите имоти на турските изселници, родени на
присъединените към Царство България след Балканската война територии.
Съюзът на тракийските дружества в
България става изразител на мнението, че постигнатото съгласие за размяна на
имоти е в ущърб на българската държава, тъй като имотите на изселилите се от
новите земи мюсюлмани далеч не компенсират стойността на българските имоти, изоставени
в Източна Тракия. На подобна позиция застават и част от депутатите в Народното
събрание. Според данните, изнесени от депутата от Радикал-демократическата
партия И. Георгиев, цената на изоставените в Тракия български имоти е 10
милиарда лева, а тази на турските имоти, които са отстъпени като компенсация, е
500 милиона лева. Българското правителство обаче предпочита да се довери на
оценката на експертите към Министерството на земеделието. Според въпросната
оценка обработваемата земя, собственост на изселилите се през 1912 г. турци, възлиза
на не повече от 700-800 милиона лева, но към нея се прибавят и 300 000 декара
гори – частна собственост на турски изселници, чиято стойност възлиза на
милиарди. Доколко клаузата за размяна визира “недвижима собственост от какъвто
и да е вид”, тези гори не могат да бъдат изключени от пресмятанията.
Въпросът обаче има и правна страна, свързана
с накърняването на основно гражданско право, каквото е правото на частна
собственост. Дори да се съгласим с мнението, че решението за размяна на имоти
не накърнява интересите на българската държава, не така стоят нещата от гледна
точка на ощетените лица. Законът в България предвижда, когато се налага
изземването на частен имот за обществена полза, той предварително да бъде
оценен, а собственикът му да бъде обезщетен от държавата. Българските
държавници не са в състояние да установят правото на собственост на бежанците, тъй
като последните не разполагат с документи за изоставената от тях недвижимост. Успоредно
с това следва да се вземе предвид, че в междувоенния период преживялата поредна
национална катастрофа България не е в състояние да компенсира ощетените
собственици нито посредством изплащането на реалната им стойност, нито
посредством предоставянето на равностойни имоти на територията на страната. Съгласявайки
се на размяна, държавата нарушава не само действащите закони, но пренебрегва и
ангажиментите, поети по силата на чл.177,178,179 от Ньойския договор, в които
частната собственост е призната за неприкосновена и се урежда правото на
собственост върху имотите на собственици от една или друга държава, останали
зад граница.
Протоколът-приложение обаче съдържа
и постановки, които признават имотните права на всички български изселници, родени
от Цариград и Мала Азия, без значение кога са се изселили, както и на
изселниците, родени от Източна Тракия, стига да докажат, че това е станало
преди началото на Балканската война или след датата на подписване на Анкарските
спогодби. По силата на това предвиждане стават защитими имотните права на 3613
български семейства, които напускат източния дял на Тракия и се преселват в
България по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Недвижими
имоти със значителна стойност са изоставени от български бежанци и в пределите
на Мала Азия. В архивите намираме данни за изселили се 809 български семейства
от азиатските провинции на Турция. Според едно от най-обстойните заявления те
са изоставили 101 170 дьонюма работна земя (ниви, ливади, лозя и др.), 992
едноетажни и двуетажни къщи, значителен селскостопански инвентар, реколта и пр.
В същото заявление се казва, че натоварените лица не са могли да съберат
сведения за размера на имотите на още 600 семейства, насилствено изселени от
Мала Азия през пролетта на 1914 г. Имоти със значителна стойност са изоставени
от българи в Истанбул и техните права остават отново незасегнати от клаузата за
размяна. Протоколът-приложение изрично предвижда имотни права на тези категории
българи да бъдат справедливо заплатени. За жалост тази постановка не успява да
стане гаранция за възстановяването на правото на собственост на българите, тъй
като по-голямата част от тях не притежават документи, доказващи правото им на
собственост. С подобни документи е логично да се предположи, че разполага
турската администрация, а българските преговарящи са включили в протокола буква,
съгласно която Анкара се е съгласила да зачита съдебните актове и официални
книжа, издадени от компетентните органи на османската държава. В архивните
материали, свързани с опитите да се пристъпи към споразумението за
възстановяване на собствеността на респективните бежанци, липсва информация, която
да свидетелства, че е правен опит от българска страна да получи достъп до
турските архиви. Българската държава се старае да установи размера на
изоставените имоти, като събира данни от самите бежанци. Иначе казано, сведенията
за размера на българските претенции, с които разполагаме, са непълни и неточни.
От друга страна, те не биха могли да послужат като доказателство при съдебен
арбитраж, тъй като не представляват официален юридически документ. Това е и
причината, поради която турското правителство си позволява да отказва да
изпълни ангажиментите си и прави неизгодни за България тълкувания на текста на
документа.
Причината за неефективността на тези
постановки следва да се търси не само в поведението на турското правителство, но
и в незадоволителната работа на българската дипломация, която и до днес не е
направила необходимото, за да уреди въпросите, интересуващи правоимащите
българи. Нещо повече, София не успява да защити ефективно и интересите на
малцината живеещи в Турция българи с турско гражданство, макар в чл.А от
протокола Анкара да се е ангажирала да спазва малцинствените им права.
Конвенцията за установяване, която е
третият документ от Анкарските спогодби, дава право на българските граждани да
упражняват всякакъв вид търговия и занаяти, без да плащат такси и налози, по-високи
от тези, предвидени за местните граждани, както и да владеят недвижими имоти в
Турция.
Независимо от тези постановки
положението на българските граждани в Турция в течение на осем десетилетия
остава неуредено. Още през февруари 1926 г. съгласно един от приетите тогава
закони на чуждите граждани в Турция е забранено да упражняват професиите шофьор,
бръснар, аптекар, магазинер и пр. Под ударите на този закон попадат 50 процента
от българската общност в Истанбул, тъй като те са български поданици, макар
Конвенцията за установяване да изключва подобна правна възможност. Не след
дълго българите в Турция попадат и под ударите на закон номер 2007, забраняващ
на чуждите граждани да упражняват висококвалифицирани професии като лекари, инженери
и др. В изпълнение на закона на българите е позволено да се препитават с
нискоквалифицирана работа, да притежават магазин например, но продавачът в него
трябва да бъде турски гражданин.
Според известната изследователка на
съдбата на българската общност в Турция Д. Петрова малцината български граждани,
наследници на някогашните цариградски българи, които и до днес живеят в
Истанбул, не са пълни собственици на имотите си. Със същия неуреден статут са
българските институции там, в това число екзархийските, църковните и училищните
имоти. Българските граждани в течение на десетилетия нямат право да купуват и
продават недвижима собственост в Турция. Що се отнася до онези имоти, които са
собственост на българската общност още от времето на Османската държава, то
приходите от тях са блокирани от турските власти и нито собствениците, нито
техните наследници имат право да ги продават, преотстъпват или отдават под наем.
Равносметката показва, че осем
десетилетия след подписването на Анкарските спогодби приложени се оказват само
онези постановки, които лишават българските поданици от права. Онези
договорености, които дават право на ред привилегии и (или) защитават
гражданските и имотни права на българите в Турция, остават неприложени. В
последното десетилетие български държавници правят опити да поставят въпроса на
високо държавно ниво, но очевидно до окончателно споразумение може да се стигне
след сериозно и задълбочено проучване от страна на българската дипломация, която
продължава да е в дълг към наследниците на някога разорените български бежанци.
по материали от в. “Тракия”
бр. 20/26.10.2006 г.
Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg