|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел. 056/841-415; 088/799-64-34 |
||||||
БЕЛЕЖИТИ ЛИЧНОСТИ
ХРИСТО СИЛЯНОВ
ПУБЛИЦИСТ, ПОЕТ, БЕЛЕТРИСТ, РЕВОЛЮЦИОНЕР И ОБЩЕСТВЕНИК
(24.05.1880 –
26.09.1939 г.)
|
Христо Силянов |
Христо Силянов е виден деец на ВМОРО, голям
патриот и родолюбец, романтична натура и възторжена душа, писател с дар на
художник – белетрист и повествувател, поет с висок патриотичен полет, публицист
и общественик. Сам той активен участник в Илинденско-Преображенското
въстание, посвещава целия си живот за свободата на поробена България.
Христо
Иванов Силянов е роден на 24 май 1880 г. в Цариград, учи
в Битоля, завършва история в Софийския университет през 1907 г. и специализира
в Швейцария. Учител е в Прилеп, Леринско и Костурско. Участва активно в обществения и културен живот
на страната, като народен представител и председател на дружеството на
Софийските журналисти, редактор на в.”Сила” и други патриотични издания в
миналото.
Революционната
си дейност Силянов започва в Македония. Още като
ученик в Битоля попада под влияние на Македонското революционно движение и
участва активно в революционния живот на организацията.
Като плод
на революционния му патриотичен поетичен полет, в Македония се раждат и първите
му творби: “Сбирка стихотворения из революционния живот в Македония”, книгите: “От
Витоша до Грамос”, “Изповед на един четник” и други.
Участието
на Христо Силянов в Илинденско-Преображенското
въстание в Одринска Тракия е само няколко месеца – от май до края на август и
началото на септември 1903 г. По негова лична изповед, участието му в
революционното движение в този край (Странджа) се дължи на големия организатор,
вдъхновител и ръководител на въстанието в Одринска Тракия - Михаил Герджиков, към когото Силянов се
отнася с голямо уважение и почит. Това е времето, когато Силянов
се включва в борбата, за да опише като участник в събитията поетично, художествено
и вдъхновено нейната история.
Пристигайки
в Бургас Силянов заварва събрани четници от най-различни
краища, отвътре и отвън пределите на България, включително и “босяци, стари
харамии, хъшлаци и скандалджии”(от 15 до 50 и повече годишна възраст), всички
обхванати от една и съща революционна вълна, споени и обладани от идеята за
освобождението на поробените братя. В скоро време числото им достига 90-100
човека. Това налага събраните четници да бъдат изведени на лагер в землището на
с. Герге Бунар, с цел бойна и военно техническа
подготовка. Така в лагера, разположен на поляната край воденицата на Петко
Росен, се формира и подготвя най-голямата чета за Конгреса на “Петрова нива”.
На 18 юни 1903
г. най-голямата или т.нар. спомагателна чета, по сведение на Христо Силянов, начело с Лазо Лазов потегля за “Странджанското Оборище”, Конгреса на
“Петрова нива”, движейки се в направление Герге Бунар
(Росеново)- Коджа Бук (Голямо Буково)- Текенджа (Граничар). Зад границата, на половин час от
българския пограничен пост, близо до село Чиглаик, четата
се среща с четата на Лазар Маджаров, където се установяват на бивак, в
изчакване четите на Кондолов и Българията.
Тук, изкусният
наблюдател, не пропуска да обрисува войводата Лазар Маджаров като човек, изцяло
отдаден на революционния си дълг и призвание в историята. Според Силянов, това е функционер, който “принадлежеше към ония
наши ратници, които завлечени от могъщата вълна на освободителната идея, забравят
произхода си, родителите си и дори себе си.”
В спомените
си Христо Силянов ни среща и с други известни дейци
на революционната организация, като Васил Пасков, Велко Думев,
Анастас Разбойников, Георги Кондолов
и Кръстю Българията, когото характеризира като суров,
много строг и стихиен, но всеотдаен на делото.
На Конгреса
на “Петрова нива”, състоял се от 28 юни до 2 юли участват 47 делегати – войводи,
подвойводи, вътрешни задгранични дейци. Христо Силянов освен като делегат, заедно с Анастас Разбойников е избран и за секретар на конгреса. Като такъв,
той подробно и вярно води заседанията. Протоколира цялата му делова работа по организационните
проблеми и решенията за предстоящото въстание.
От неговите
протоколни записки и тия на Анастас Разбойников четем,
че в 14 часа на 28 юни се открива Конгреса, който заседава четири дни, взема
решение да подкрепи решението на Битолския конгрес и приема план за въстанието
в Източна Тракия. Уточняват силите и оръжието, бойните райони и избират Главно
боево тяло (ГБТ) и войводите по участъци.
Обобщавайки
решенията взети на Петрова нива, предугаждайки сякаш неуспеха на въстанието, Силянов пише: “Така се свърши конгресът, в който по всички
правила на модерния парламентаризъм се предреши гибелта на един от най-цветущите
български краища.”
Във
въстанието и неговата социално-историческа характеристика Силянов
вижда революционното творчество на народните маси, особено когато говори за т.нар.
Малкотърновска комуна: “...в навечерието на
въстанието Малкотърновският район представляваше
истинска комуна, която в боево и стопанско отношение напомняше древната
спартанска уредба – имотите общи и във всяко село си има свой постоянен военен
лагер, “смъртна дружина” за издръжката, на която се грижат всички други селяни”.
След
Конгреса на Петрова нива, Силянов постъпва в четата
на Михаил Герджиков и става негов постоянен и
неотлъчен спътник до края на въстанието.
В своите
“Спомени от Странджа”, Христо Силянов ни запознава
със заседанието на Главно боево тяло (ГБТ), избрано
на Конгреса на Петрова нива, проведено в края на месец юли в планинската
местност “Голямо Кокорафи” край с. Цикнохор, Бунархисарско, за да насрочи
датата на въстанието. За това заседание Силянов пише:
“Датата се
установи бързо, нощта на пети срещу шести август – срещу празника Преображение (15
дни след Илинден)... Разполагахме всичко с 900, най-много 1000 въоръжени хора, от
които 150-200 манлихери, бердани и мартини, а останалите селяни кримкари.”
На това
заседание е обсъден въпроса и направен разбор за силите на противника, за хода
и развитието на бойните действия. Породен е спор около въпроса да се нападне и
овладее с концентриран удар гр. Малко Търново (становище защитавано от Стамат Икономов) или да се сразят най-напред местните, разпокъсани
малки райони, след което в оперативен план да се пристъпи към града (становище
отстоявано от Герджиков, Маджаров и Силянов).
Събитията
впоследствие потвърждават, че по-прав е бил Стамат
Икономов.
Христо Силянов особено подробно ни описва бойните действия в
района на Василико, в които сам той е действащо лице,
като образно ни рисува атаката, превземането и освобождаването на Василико (Царево), запознава ни с историческата реч на
Михаил Герджиков, произнесена вечерта на 5 срещу 6
август на връх “Китка”. Отчита реално нещата в хода на развитието на
въстаническите бойни действия с техните слабости и недостатъци.
Спира се и
оценя психологическите моменти, нравствени и други аспекти на борбата –
пленяването на турските офицери във Василико, проявеното
от Герджиков великодушие, на отношението му към
местното гръцко население, към нравствено-етническите норми и правила в тази
епична борба, в която се руши една стара и се създава нова епоха. Гневно осъжда
разорението на турското село Потурнак, като заявява: “Ние
не сме въстаници, за да плячкосваме турските села. Такива деяния ни приравняват
с турците”.
Христо Силянов ни пренася и в други бойни участъци, където
действат въстаническите единици на Лазар Маджаров, на Георги Кондолов и други. Макар и не пряк участник в тях, той
схваща и отразява цялата сложна ситуация на въстанието и неговите последици, неговия
отзвук и гигантския му размах. Не пропуска да отбележи дори дръзката акция на
Кръстю Българията, който с около “40 луди глави”, напада
турското село Хаджи Ташлиман близо до Одрин, състоящо
се от 200 къщи и гарнизон от 150 кавалеристи, създава суматоха и прогонва турския
аскер от селото, който напуска Ташлиман и бяга в
безпорядък за Одрин.
По-нататък Силянов описва трагедията на населението, настъпила от
погрома на въстанието, когато “Цялата въстанала област беше наводнена от
неприятелската паплач, която наброяваше 35-40 хиляди души... На 25 август той (врага)
мина в настъпление във всички посоки. Двете страни си разменихме ролите”. Тогава
във Василико пристигат “1000 души аскер, съответно по
суша и море, с кавалерия и турски топове”.
“На 27
август турците, предвождани от своя генерал, – продължава авторът- довършват
своето обходно движение” и въпреки самоотвержената отбрана на въстаниците, с
отбиване и задържане атаките на противника, на 29 август 1903 г. турците
завземат върховете “Китка”, “Копрец” и “Голеш” и стават пълни господари на положението. За
въстаниците друго не остава, освен команди от по 20-30 човека да поемат
охраната при изтеглянето на цивилното население през граничната бразда за
България.
Според
пресмятанията на Силянов през тези трагични дни, от 24
до 29 август са опожарени 38 села. Сред най-пострадалите авторът сочи: Кулата, Ериклер, Курудере, Урумбегли в Лозенградско; Паспалово,
Граматиково, Стоилово, Цикнохор, Велика, Чеглаик, Керациново, Мегалово, Вулгари и др. в Малкотърновско. Общите
изводи и заключения говорят, че от 92 християнски села в Одринска Тракия, “66
били изцяло или отчасти опожарени. От 17 754 християнски къщи – 2510 изгорени. Изклани и избити- 2566 души. Обезчестени жени и моми – 920,
пленени –135. обездомени 12 880 души. Избягали в България – 20 000 души.”
Такава е историческата равносметка на поражението.
Върху тази
основа Христо Силянов прави разсъждения, размисли и
теоретически обобщения за Историческата епопея.
Силянов тежко преживява ужаса и трагедията на поражението, злобата
и жестокостите на поробителя, който подавя въстанието
с огън и меч, пожар и кръв. Тези мисли ще то съпътстват до края на живота му, когато
на 26.09.1939 г., на 59 годишна възраст завършва своя жизнен път.
Тракийско дружество “Антим Първи”
гр. Бургас
Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg