|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел.
056/841-415; 088/799-64-34 |
||||||
БЕЛЕЖИТИ ЛИЧНОСТИ
ПЕТКО РОСЕН
УЧАСТНИК В ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ,
ПИСАТЕЛ И ОБЩЕСТВЕНИК
(15.10.1880 –
30.04.1944 г.)
|
Петко Росен |
Петко Росен
(бащиното му име е Петко Чорбаджиев) е роден на 15 октомври 1880 г. в
Лозенградското село Ковчас.
Баща му
Георги Чорбаджиев е един от знатните хора в харбалийското (войнишкото) село
Ковчас – важен пункт по пътя от и към Цариград за джелепи, бекликчии, търговци.
Неговите предци участват в известната странджанска буна през 1810 г. Самият той
(бащата) Георги Чорбаджиев (по думите на Петко Росен) след Освобождението на
България на два пъти е качван и свалян от бесилката, заради съпротивата му
срещу турския произвол. Това го принуждава да напусне родното си огнище и да се
премести в изоставеното черкезко село Гергебунар (дн. Росеново). Тук, Георги
Чорбаджиев отново създава стопанство и закупува чифлика на Арабчалъ бей с арабската воденица, известна по късно
като “Воденицата на Петко Росен”, която остава в историята на Преображенското
въстание с това, че там край бистрото поточе на поляната, всред големите буки е
обучавана и от там тръгва най-голямата
чета за Преображенското въстание.
По-късно
Георги Чорбаджиев се преселва в Бургас и става собственик на хан, (закупен пак
от същия този Арабчалъ бей), известен по-късно като “Минковия хан” (свърталище
на странджанските харамии и седалище на задграничния център на ВМОРО), като
запазва и продължава да стопанисва чифлика си в с. Гергебунар.
Две
десетилетия след Освобождението на България, отвличан и малтретиран за откуп от
странджанските разбойници Левтер и капитан Атанас, Георги Чорбаджиев умира
покрусен от политическата действителност в Княжество България.
Като ученик
в гр. Сливен, където е и Яворов – “върл” социалист, народняк, Петко Росен
попада под влияние на народняшкия социализъм, който става негово “верую”.
Поклонник
на Шопен, Бакунин, Ницше, дълбок отпечатък за оформяне на мирогледа му и за
бъдещата му революционна дейност, оказват дружбата му в Бургас с младия поет и
публицист Христо Силянов и писателя Минко Неволин (оставил ценни художествени
спомени за Преображенското въстание), запознанството и приятелството му, разговорите
и нескончаемите спорове с Паскал Иванов, Георги Кондолов, Стамат Икономов за
строителството на бъдещото общество, за идеалите на държавата.
Като
студент в София Петко Росен научава, че се готви въстание и че в местността на
бащината му воденица ще бъде изграден лагер за подготовка на чета.
Заедно с
приятеля си Димитър Михалчев (също студент) пишат молба до представителя на
задграничния пункт на ВМОРО, да бъдат приети в четата. Молбата им е
удовлетворена и на 30 април Петко Росен и Димитър Михалчев пристигат в Бургас и
се предоставят на разположение на задграничното бюро, което натоварва Петко
Росен (като местен човек, познаващ хората и обстановката) за домакин, а Димитър
Михалчев за негов помощник.
Тук в лагера всред дебрите на Странджа, където се подготвя
четата, заварват Димитър Ташев, Паскал Иванов, Христо Силянов (познати и
приятели на Петко Чорбаджиев). Тук е и малкотърновският войвода Стамат Икономов
– ръководител на военното обучение, когото Петко Росен смята за необикновен човек
и го издига в култ.
Паметни ще
останат в съзнанието спомените му за хайдушката дружба в лагера с Минко Неволин,
Христо Силянов, Стамат Икономов и други харамии.
В
последните дни на приготовлението на четата Георги Минков (Мрачний) довежда в
лагера фотограф, който прави снимки на всички четници и отделно на войводите.
На 18 юни
новодошлите четници полагат клетва и 130 души тръгват за “Странджанското
Оборище” – Петрова нива. Води ги Лазо Лазов.
На Конгреса
на Петрова нива, въпреки младостта си Петко Росен е не само редови четник, но
той е и всред 47-те делегати на конгреса.
На Конгреса,
при разпределението и оформянето на четите, той е зачислен в четата на
войводата Янко Стоянов с подвойвода Коста Тенишев, която чета по време на
въстанието действа в Чиглаикския район, където води многобройни сражения в
неравен бой с турски аскер и башибозук и оказва голяма помощ за извеждане на
прогоненото от родните им места бежанско българско население през границата.
След
въстанието, както и повечето интелигентни въстаници, Петко Росен се установява
в София. Учи там и следва в Париж и Женева. В София той се свързва отново с
Яворов. Поддържа връзка с Христо Силянов и други дейци от Одринско. Любител е
на литературата и се изявява като литературен критик. Пише статии и участва в
хумористични списания, сп.”Мисъл” и други.
Участва в
Балканската и Първата Световна война.
След
войните, след три годишно висене на гребена на “Беласица”, където написва “Из
Македония”, напомнящ Йовковия разказ “Летопис”, Петко Росен отново се
установява в Бургас. Известно време е окръжен управител и народен представител.
Работи като адвокат и литератор. До последните дни от живота си, обаче, не
изоставя стопанската дейност около родовия чифлик в с. Гергебунар. Така, че той
е единственият български писател пряко свързан със земята, затова и голяма част
от неговите книги са със селско-стопанска проблематика.
Установил
се в Бургас, много време от своя живот Петко Росен прекарва и в София, където
се среща и поддържа близки контакти с интелектуалния елит, с представители на
писателския кръг, с неговия до живот верен съидейник и съратник Михаил
Герджиков.
Участвал в
Илинденско-Преображенското въстание, естествено, Петко Росен, редом с Христо
Силянов е другият писател, оставил ни художествени спомени за събитията в
странджанския край, отразени в “Революционни образи”, “Предчувствие”, “С
комитките” и други. А споменът за Ковчас, за преселението, които той болезнено
преживява, остават завинаги в съзнанието му и са чест мотив в книгите му.
В началото
на 20-те години Петко Росен подновява сътрудничеството си чрез статии и очерци
в литературния печат – в списанията “Хиперион”, “Златорог”, “Българска мисъл” и
други. Пише и в изданията на тракийската организация. Той се вписва достолепно
и в столичния литературен бит. Многобройните му литературни мемоари
свидетелстват и за литературно-приятелските му взаимоотношения с Елин Пелин, Антон
Страшимиров, Николай Лилиев, и особено с Йордан Йовков.
От неговото
перо излизат: “От Дунав до Бяло море” – първата му книга (книга за земята, за заселването, преселението),
в която се изразява вярата и любовта на автора към родината и земята. “На
Еньовден”, “Литературни сенки и силуети” (1928 г.) – книга, в която авторът
изразява литературните си изживявания, в “Между народа. Видяно и чуто” (своеобразен
депутатски очерк), в който като депутат от Демократическата партия проявява
самостоятелност, не признава партийната дисциплина, позволява си да критикува
властниците от собствената си партия, поради което кариерата му като депутат е
краткотрайна.
Петко Росен
е и фейлетонист. Неговите фейлетони са печатани във вестниците “Зора”, “Слово”
и други. “Сурва, сурва, година”, “Старопланински легенди”, “Вечната и святата”
са критични, остри и смели.
От перото
на Петко Росен излизат и много есета, бичуващи недъзите на управниците, заради
което си спечелва омразата на властта.
Загубил
вяра в днешния ден, Петко Росен все по-често се връща към миналото. През 1938 г.
той издава книгата си “В поле широко”. “Видяно и чуто”, в която национално
историческата романтика се прелива с родовата. Действието се развива в Странджа
и Бакаджиците, засяга особеностите на говора, народната песен и легенда, но
погледът на повествувателя обхваща цялото българско пространство. В същност
тази книга е по-скоро (в най-голяма степен) родова автобиографична. В
мемориалния очерк “С комитките”, всъщност авторът разказва за своето четническо
битие по време на Преображенското въстание – но в легендарен тон, с оглед
родовото историческо битие, за връщането му по старите дядови земи в с. Ковчас
и околностите. И още по трагично е завръщането след Преображенското въстание.
С издаването
на книгата авторът има и най-големи неприятности. Цензурата окастря много глави
и обширни текстове.
В книгата
си “В гори зелени”, като втори том на “В поле широко”, която бива спряна през 1943
г. поради лоша атестация на автора й, са поместени очерци за градове и села.
След
излизането на “В поле широко”, до спирането на “През гори зелени”, Петко Росен
изживява дълбок трагизъм и безверие. През март 1939 г. отказва на поканата да
сътрудничи на военното издателство. Отказва да вземе участие в празника на
българската книга, когато разбира, че ще трябва да говори след изпълнението на
химна на царя, а на 26 юли той вече бива под домашен арест, в очакване да бъде
интерниран в Ардино. След големи разправии и застъпничеството на другарите му
от Преображенското въстание и други патриотично настроени представители на
българската интелигенция, интернирането му в Ардино е заменено с Панагюрските
колонии, където престоява няколко месеца, без да се откаже от позициите си, от
правото си да изразява свободно мнението си за бездарието на властниците.
През 1940 г.
при нахлуването на хитлеристите във Франция, той пише: “Шествието на хитлеризма
е погребален марш на свободите, избликнали във Франция чрез френската революция...
“ В хода на войната Петко Росен протестира и е против депортиране на
българските евреи, говори публично против Хитлер и ангажирането на България с налудничавите му
идеи да покори света.
Петко Росен
очаква да види свободен свят, свят без догми, без окови, но не го дочаква. На 30
април 1944 година Петко Росен затваря очи, за да мине завинаги в небитието. Петко Росен, както и Михаил Герджиков, с
когото остават неразделни приятели до края на живота си, произхожда от заможен
род, имаше възможността да живее в охолство и спокойствие, но не се поддаде на имотно
изкушение, на изкушението на слава и власт. Него го изкушаваха други чувства. Той
се ръководеше от други идеали, от чувството за обществен дълг, за един свят без
неправди и беззакония.
Верен на
своя идеал - обществен дълг и родолюбие, Петко Росен посвещава целия си
съзнателен живот на народ и отечество.
Тракийско дружество “Антим Първи”
гр. Бургас
Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg