|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел.
056/841-415; 088/799-64-34 |
||||||
ИСТОРИЯ
БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
(1912-1913 г.)
|
Карта на “обрулена” България |
След Освободителната Руско-турска война
(1877-1878 г.), по силата на Берлинския договор от 13.VІІ.1878 г., значителна
част от земите, населени с българско, гръцко, сръбско, албанско и др.
население, остават отново в пределите на Турската империя. Това несправедливо
решение, издълбава дълбока пропаст и създава предпоставки за нови войни и
стълкновения на Балканите.
Безуспешният край на
национално-освободителните борби поотделно, чрез въстания и други форми на
борба, довеждат народите на балканските страни до извода, че успех в борбата за
освобождаване на поробените им територии, може да се постигне само с
обединените усилия на народите в европейските предели на Османската империя.
Така в продължение на няколко
десетилетия, всяка една от балканските страни се готви за бъдещия военен
конфликт, с цел при евентуален успех да разшири своите територии за сметка на
империята. Но намеренията на балканските страни, се натъкват не само на
противодействието на Високата порта, но и на някои от западните страни и
по-специално на Австро-Унгария и Германия, които заинтересовани от своето
влияние на полуострова, се обявяват против изтласкването на Османската империя
от нейните европейски владения. От друга страна, Русия с мълчаливото съгласие
на Англия и Франция, изхождайки от своите политически съображения, подтиква
балканските държави към обединение за борба против Османската империя.
Тласък за активизиране подготовката
на Балканската война, дава военният конфликт между Италия и Османската империя,
избухнал през септември 1911 г. Правителствата на балканските държави, започват
усилени дипломатически и военно-технически приготовления. Това предизвиква
известен смут и негодувание сред големите европейски държави, които не желаят
усложняването на обстановката на Балканския полуостров. Към правителствата на
България, Сърбия и Гърция, са отправени и от двете групировки апели, за
въздържание от военни действия против Османската империя. Балканските
правителства обаче, са решени да воюват на всяка цена. На тяхна страна са и
огромна част от народните маси, които открито изразяват желание да се бият за
освобождението на своите поробени братя.
Непосредствен повод за войната, са
кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и в Кочани (юли
1912 г.) В отговор на жестокостите на османските власти, правителствата на
България, Гърция, Сърби и Черна гора отправят искане до Високата порта за
административни реформи в европейските предели на империята и след категоричен
отказ, пристъпват към мобилизация на войските. В края на м. септември 1912 г.,
войските на Черна гора нахлуват в Северна Албания. Това довежда до скъсване на
дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански
правителства. На 4 октомври същата година, Турция им обявява война. На свой
ред, на 5 октомври България и Гърция също обявяват война на Турция. На 7
октомври към тях се присъединява и Сърбия.
При започване на войната,
балканските съюзници разполагат с 646 хиляди души и 1412 оръдия, а армията на
Османската империя възлиза на 420 хиляди души и 930 оръдия. Главната тежест на
войната, ляга върху плещите на България. Нейната армия възлиза на 350 хиляди
бойци, т.е. малко повече от половината войски на държавите от Балканския съюз.
Тя трябва да поеме и главния удар на турската армия на главния боен театър в
района на Източна Тракия, където османското правителство съсредоточава
по-голямата част от армията си и разполага с крупни войскови сили в Одрин,
Лозенград и други градове и населени места. Войските на балканските съюзници,
са съсредоточени предимно в Македония и Албания, където противника разполага
със значително по-малък брой войски.
Обявяването на войната против
Османската империя, се посреща с радост и въодушевление от населението в
България. Войниците заминават за фронта с мисълта и желанието, че отиват за
освобождаване на българското население, останало в пределите на Турция след
Берлинския конгрес 1878 г.
Българските армии, навлизат в
Източна Тракия и само за няколко дни успяват да изтласкат османските войски на
линията Одрин-Лозенград. Разбити са противниковите части при Гечкели, Селиолу,
Ескиполос, Петра, оставяйки на полесражението голямо количество оръдия и друга
бойна техника. Пленени са голям брой турски войници. Настъпилата паника в
османската армия, не позволява на Шукри паша да предпази от обкръжение
Одринската крепост и на 26 октомври тя е обсадена от всички страни от
българската армия. Преди обсадата на Одринската крепост, без съпротива се
предава и Лозенградската крепост. След тези бързи успехи на българските войски,
османската армия е напълно разстроена и принудена да отстъпи към Чаталджа и
столицата Цариград.
Успешно се водят сраженията между
българските и турските войски и в района на Беломорието. На 18 октомври
Родопският отряд разбива противниковите войски в Разлог, Неврокоп (дн. Гоце
Делчев). На 18 ноември Кърджалийският отряд завладява Гюмурджина. В следващите
няколко дни, този отряд съвместно с Родопския и Сборната конна бригада,
обкръжават и пленяват войските на Явер паша в района на Деветлиагач-Фере.
Принос за бързите победи на
българските войски, има и българският военноморски флот в Черно море. На 7
срещу 8 ноември същата година, миноносците “Дръзки”, “Смели” и “Строги” влизат
в открит бой с крайцера “Хамудие” и успяват да го торпилират. По този начин е
отстранена опасността, насочена срещу фланговете на българските войски,
действащи в Източна Тракия. За първи път в хода на военните действия, е
използвана от българска страна и авиация.
Успехите на българските войски в
Източна Тракия и Беломорието, облекчава до голяма степен действията на армиите
на останалите съюзни държави. Същевременно 7-ма пехотна българска дивизия,
която още на 5 октомври настъпва към Кочани, Царево село (дн. Делчево) и Горна
Джумая (дн. Благоевград) след три седмични тежки сражения с османските войски в
Кресненското и Рупелското дефиле, успява да ги изтласка на юг и на 27 октомври
стига до Солун.
Изправена пред пълен военен погром,
Османската империя отправя молба до българското правителство за примирие.
Върховното командване на българската армия, опиянено от успехите на българските
войни, без да се съобразява с умората и настъпилата холера, която косяла
изтощените български войници, лишени от храна и друга материална подкрепа в
тила, наредило на българските войски да атакуват противниковите позиции на
Чаталджанските възвишения. Така бил пропилян най-благоприятният шанс за водене
преговори за примирие. Едва след неуспеха на чаталджанската акция, се приема
предложението на Високата порта за преговори и на 20 ноември е подписано
Лондонското примирие, с което земите на запад от линията Мидия-Енос са
отстъпени на съюзниците. През януари 1913 г., в Цариград е извършен държавен
преврат и дошлите на власт прогермански елементи, преустановяват преговорите в
Лондон като нареждат на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу
българските войски при Чаталджа, Шаркьой и Булаир. Тези атаки обаче, не
довеждат до положителни резултати. Напротив, следват нови военни успехи за
балканските съюзници. Един от най-големите успехи, е превземането на Одринската
крепост. След ожесточена нощна атака на 13 (н.ст. 26) март, българската армия,
подсилена от 2 сръбски дивизии, овладява крепостта. Шукри паша се предава с
целия си щаб. Пленени са 65 хиляди османски войници и 524 оръдия. При това
положение, османското правителство е принудено да поиска ново примирие. Със
съдействието на Великите сили, отново започват преговорите в Лондон, които
приключват на 17 май 1913 г. с подписването на Лондонския мирен договор,
съгласно който Турция отстъпва на съюзниците земите на запад от линията
Мидия-Енос и се слага край на Балканската война.
Резултатите от Балканската война
обаче, не остават трайни. Поради избухналите спорове между балканските
съюзници, подклаждани от Великите сили и по-конкретно от Австро-Унгария и
Германия, които гледат с враждебно око на Балканския съюз, избухват пламъците
на нова война, този път между самите балкански съюзници.
ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ – ВРЪХ НА ВОЙНСКАТА
СЛАВА НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ
26 март – ДЕН НА ТРАКИЯ
На фона на нерешените проблеми на Балканите
след Руско-Турската война (1877-1878 г.) и безуспешният завършек на
Национално-освободителните борби в европейските предели на Османската империя
(1903 г.), обявяването на Балканската война на 16 октомври 1912 година е
посрещната с радост и въодушевление от българския народ и армията. Нова надежда
огрява душите и на българите в Тракия. Мобилизираните войни са готови на
саможертва и искрено вярват, че отиват да освобождават Тракия. Освен това, още
са живи спомените от жестокото потушаване на Априлското и Преображенското
въстания и за насилията и жестокостите, които българският народ изтърпява под
властта на турския поробител. На това се дължи високият дух на българската
армия и голямата храброст на българския войник в героичните боеве на Балканската
война.
Българското население в Тракия и
този път не остава настрана от събитията. Хиляди доброволци, готови на
саможертва се стичат под българските знамена. Михаил Герджиков – ръководител и
главен войвода на Преображенското въстание, отново сформира отряд от дейци и
четници на Одринската революционна организация и преминава границата. Със
смелите си и добре организирани нападения в тила на турската армия на източния
сектор на фронта, отрядът на Герджиков оказва съществена помощ на ІІІ Българска
армия, командувана от генерал Радко Димитриев, и има безспорна заслуга за
победите на главния боен театър на Балканската война.
Друг отряд, начело с подпоручик
Аянов, преминава границата между Дингизово и Кара-Еврен. Води сражения с
редовен турски аскер и башибозук при Кара-Еврен, Чиглаик, Дерекьой и
Урумбеглия. Влиза във връзка с дружината на капитан Сотиров, водят заедно
престрелки с турски кавалерийски части при Сазара и Сереген. От Сереген,
отрядът се насочва към Мидия, където се зачислява към І-ва бригада на 5 Дунавски
полк, за охрана на брега при евентуален турски опит за десант.
Битката за Лозенград
Победата на Трета българска армия
под командването на генерал Радко Димитриев при Лозенград, открива пътя за
стремителното настъпление на българските войски към Одрин, където се развива
най-голямата битка в цялата Балканска война.
Лозенград е защитаван от три турски
корпуса, с командваш Мехмед Мухтар паша, син на Гази Ахмед Мухтар паша – един
от известните турски пълководци в тази война. Корпусът се състоял от 3 дивизии,
всяка от по 30 хиляди души.
За битката за Лозенград, френски
журналист, главен редактор на популярния вестник “Монтен”, като непосредствен
свидетел на събитията пише:
“... на 21-ия ден от октомври
(неделя) между българските и турски челни колони започнаха престрелки.
Ожесточени сражения станаха на 22 октомври на 10 км северно от Лозенград при
селата Ериклер и Ескиполос. Вечерта срещу 22 октомври, командирът на една от
трите дивизии на корпуса Риза паша заповяда атака в нощен бой ... Той не бе
помислил, че нощна атака бе много опасна за несвикналите на такъв бой войници.
В тъмната нощ, при лошо време, два табора се вдигат на бой. Всеки от тях поема
своя път в тъмнината и бурята. А тези от дивизията, които остават назад
изгубват посоката на движението. Оказват се един срещу друг и не се
разпознават. От двете страни откриват огън. Настъпва опасна бъркотия. Цялата
дивизия на Риза паша започва да бяга и изпълва Лозенград в страхотно безредие.
Събуждат Махмуд Мухтар паша ... застава пред бягащите. Напразно вика,
заповядва, крещи и заплашва. Не може да ги задържи...
По това време намиращите се в щаба
започват също да бягат към гарата на Лозенград. Там намират един влак готов за
тръгване. Офицерът, който трябва да занесе в Бабаески заповед с искане за
помощ, нарежда на машиниста веднага да потегли ... насреща на 3 км идва друг
влак, натоварен с оръжие и муниции. Не е възможно да се предотврати
сблъскването ... Оръдията, сандъците, патроните хвърчат от влака и затъват в
калта ... Никой вече никого не слуша ... всеки бяга, където му очите видят.
Петдесет хиляди, да, точно петдесет хиляди души стигат до Бабаески, дори на сто
километра по-нататък, до планината Корудак. Стигат до морския бряг. Земята се
покрива с трупове, защото при това пълно объркване се избиват един друг. Част
от тях спират едва на брега на Мраморно море...
... Така преминава нощта. Бурята
стихна. На 24 октомври, сряда сутринта изгря слънцето съвсем червено. В 6 часа
българите настъпиха в 4 колони в безупречен ред и стигнаха Лозенград.”
В историята на българския народ има
много величави дати, но връх на войнската слава остава
Одринската епопея.
След ожесточени и кръвопролитни
боеве, увенчани с разгрома на турската армия при Гечкенли, Селиолу и Петра,
край Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и Булаир, пред българската армия се
поставя една от най-тежките задачи – превземането на Одрин. Отбраната на
втората османска столица, е поверена на един от най-способните турски
военноначалници Шукри паша.
След петмесечна обсада, на 10 март
1913 година командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов,
дава заповед за последна и решаваща атака на Одринската крепост.
На 11 март започва атаката. Само за
две денонощия, при тежки и кръвопролитни боеве, българската армия успява да
разкъса огражденията и да пробие фронтовата линия при Айваз баба, Айджи оглу и
други фортове, да превземе непревземаемата, според най-добрите германски
специалисти военна крепост, да покрие с неувяхваща слава бойните си знамена, да
почуди и накара света да заговори с уважение за България и българската армия.
На 13 (26) март пада Одрин. Пленена
е шестдесет и пет хилядна турска армия, заедно с 15 генерали и 1200 офицери,
начело с Шукри паша, 600 оръдия, голямо количество друго оръжие и 16 знамена.
За Одринската епопея, в своята
документална повест “Полетът на самарянката”, писателят Любен Овчаров пише:
“Две денонощия, ден и нощ битката за Одрин кърви. Бойното поле дими обарутено
между две стихии. Войната за Одрин се води в ръкопашен бой, гърди срещу гърди,
щик срещу щик. Вода и кръв заливат околностите. Над хиляда турски оръдия
отвръщат на огъня с огън. Одрин и небето над него се тресат от залпове.”
Същият този ден, турският офицер
Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин,
записва в дневника си: “... Цялата окръжност на крепостта е в огън.
Укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват ... Снарядите
вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятелят стреля с десет ... С
хиляди снаряди щукат в Одринската крепост ... Войниците падат като снопи в
тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене изкопават земята и ръце, крака и
други части се отделят от телата. Глухи сърцераздирателни ридания се чуват в
окопите ... Докато Шукри паша не вдигне бели флагове... огънят няма да спре...”
След полунощ на 12 март 1913 година,
под куршумен дъжд осветените от фортовите прожектори телени мрежи, се люшват
прорязани. Един след друг всичките двадесет и шест железобетонни фортове до
сутринта на 13 (26) март млъкват. Чува се само плющенето на българските
знамена, радостните възгласи на победителите.
Шукри паша изпраща последна
телеграма: “Всичко е свършено! Българските войски нахълтват вече в самия град”
и тръгва под конвоя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде
сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тържествува
победоносно в Одрин.
На следващия ден 13 март, Хасан
Джамал записва в дневника си: “ Над крепостта, която ни вдъхваше надежда за
победа, беше издигнато бяло знаме. Войниците излязоха от своите окопи и в
безредие отиваха към казармите. Тъжни и печални всички вървяха един подир друг
с нерешителни стъпки. Всички бяха замислени, мнозина плачеха.”
По случай превземането на Одрин, в
поздравителната заповед от 13 март 1913 г. до командваните от него войски на източния
сектор, генерал Георги Вазов заявява: “Офицери, подофицери и войници ... вие
покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се
чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да
превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея
се, че съм българин.”
А в спомените си, командващият Втора
българска армия генерал Никола Иванов пише: “Така се извърши превземането с
открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на
България и прослави българското войнство по всички части на света.”
Одринската епопея е забележителна и
ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи
път във военната история на света се използва самолет за бойни действия. За
първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със
самолет. Това са летците Радул Михайлов, Христо Топракчиев, Продан Таркчиев. И
за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски.
Това е българката – самарянката Райна Касабова.
Във връзка с използването на авиация
в бойните действия за превземането на Одрин, в спомените на поручик Радул
Милков, командир на Първо аеропланно отделение четем:
“На 16 октомври 1912 г. беше
извършено първото бойно летене над Одринската крепост от моята скромна личност
– летец поручик Радул Милков, със изурман летец поручик Продан Таракчиев от 11
пехотен Сливенски полк. В самолета взехме две бомби. Летяхме в широк кръг над
града и стигнахме до гарата Карагач, където хвърлихме бомбите.
- 19 октомври 1912 г. Днес пилот
Христо Топракчиев пое пътя към славата. Сутринта беше получил писмо от
годеницата си. Четеше писмото и се усмихваше. Поручик Топракчиев излетя в 3
часа след обяд. Полетът му продължил 50 минути. Когато се завръщаше самолетът
клюмна вертикално надолу и като простреляна птица стремглаво се заби в земята.
Навярно Топракчиев е бил тежко ранен. В същия момент последва ужасна експлозия
и самолетът бе обхванат от огромен пламък. Тялото на летеца гореше като факла.
Днес, 19 октомври 1912 год. в 4 часа след обяд, отличния офицер пилот авиатор,
героят, милият ни боен другар поручик Топракчиев загина при изпълнение на
бойния си дълг.
- 12 ноември 1912 г. Докато на 16
октомври извършихме първото бойно летене, докато на 30 октомври българска жена
взе участие в бойно летене над Одрин, днес 12 ноември 1912 год. ние българите,
извършихме бомбардиране на крепостта Одрин – първо по рода си от световен
мащаб.”
След разгрома на турската армия и
капитулацията на Шукри паша, Турция е принудена да поиска примирие и на 17 май
1913 година е подписан Лондонския мирен договор, съгласно който земите на запад
от линията Мидия-Енос са върнати на България. Но това, което българските войни
завоюват с цената на много жертви, българската дипломация и българските
управници не успяват да защитят.
Поради недалновидна и безразсъдна
политика на българските управници, на 13 юни 1913 година избухва Втората
Балканска (Междусъюзническа) война, която завършва с катастрофа за България и
загуба на Югоизточна Тракия.
Битката за Одрин, е най-голямата
битка през Балканската война. Тя се оказва решаваща битка за изхода на войната.
За българите от Тракия, падането на Одрин остава като символ на тяхното
освобождение и нашите деди обявиха тази дата като “Ден на Тракия”.
Тракийско дружество “Антим Първи”
гр. Бургас
Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg