НАЧАЛО	ЗА НАС	АКТУАЛНО	ИСТОРИЯ	ПОЛИТИКА	КОНТАКТ
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел. 056/841-415; 088/799-64-34

ИСТОРИЯ

ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ – ПРИМЕР НА ВСЕОТДАЙНОСТ,
САМОЖЕРТВА И ВЕЛИЧАВ ПОДВИГ ЗА СВОБОДАТА НА ПОРОБЕНА ТРАКИЯ

Карта на “обрулена” България
след събитията.

Със създаването на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) през 1894 година в Солун, начело с Даме Груев и Гоце Делчев, съпротивителното движение придобива национално-освободителен характер.

През лятото на 1896 година в гр. Солун се свиква и провежда Първият конгрес на ВМОРО. Конгресът изработва Устав и Програма на организацията.

Не остава настрана от събитията и емигриралото в България българско население от Македония и Тракия.

На 29 януари 1895 година, емигрантите от Македония в Княжество България, създават в гр. Бургас Македонско дружество, наречено “Пирин планина”, в което членуват и не малко тракийски бежанци. За негов председател е избран инж. Христо Станишев, а за подпредседател - Григор Иванов Дяков – влиятелен тракиец, издигнат по-късно за кмет на гр. Бургас.

На 12 май 1896 година, по подобие на македонското дружество “Пирин планина”, по инициатива на Капитан Петко войвода и братята Петър и Никола Драгулеви, в гр. Варна се създава и тракийско дружество наречено “Одринско преселенско дружество – Странджа”, с председател д-р Младен Желязков.

В края на м. декември (по спомени на Лефтер Мечев около 15 декември) 1896 г. тракийско дружество, като клон на варненското се изгражда и в гр. Бургас (второто в България и първото след варненското).

След бургаското, тракийски дружества се изграждат и в Айтос (1.І.1897 г.), в Пловдив (15.І.1897 г.), Ямбол (17.ІІ.1897 г.), Анхиало, Провадия, Карнобат, Хасково, Чирпан и другаде.

По инициатива на Петър Драгулев, Петко Киряков (Капитан Петко Войвода) и Георги Минков на 19 февруари 1897 г. в Минковия хан в гр. Бургас се провежда Учредителен конгрес. На него се приема призив и Устав, с който се определят целите на дружеството.

След конгреса се изграждат дружества в почти всички населени места. Създават се погранични пунктове, където се подготвят складове за оръжие. Изграждат се канали за изпращане на поща и оръжие. Определят се куриери.

В изпълнение на конгресните решения, бургаската емигрантска организация, начело с Георги Минков, който като член на Ц.Р. и задграничен представител на ВМОРО, оказва активна помощ за масовизиране на организацията, за сплотяване и повдигане борческия дух на тракийската емиграция, за решителна борба в помощ на поробените братя в Одринска Тракия.

По време на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание, бургаската организация има за задача и играе важна роля в организирането и изпращането на агитационни и бойни чети за повдигане и поддържане духа на местното население в Одринско, за изграждане на комитети и “смъртни дружини”, за снабдяване на четите и населението с оръжие и боеприпаси.

В Бургас, със седалище Минковия хан, се създава център за подпомагане на ВМОРО, начело, на който стои Георги Минков – Мрачний.

По решение на Солунския конгрес в Лозенградския окръг, който е един от най-големите и обхваща почти цяла поробена Източна Тракия – Лозенградско, Бунархисарско и Малко Търновско, е изпратен Лазар Маджаров.

Лазар Маджаров заварва организацията в Лозенградско силно разстроена.

След провала, наречен аферата “Керимидчиоглу” започват масови арести и изтезания. Арестувани са над 100 човека. Подложени на мъчения, мнозина не издържат и умират още при следствието. В ареста попадат едни от най-видните дейци на организацията, други нелегално минават в България.

През това време, Лазар Маджаров сформира в България агитационна чета, в която влизат опитни дейци, познаващи добре Лозенградския край – Яни Попов от с. Карахадър, Лозенградско (автор по-късно на песента “Ясен месец”), Янко Стоянов от Малко Търново, Коста Тенишев от Лозенград и Лазо Лазов от Лозенград. На граничния пункт в Къзъклисе (дн. Момина църква) към четата се присъединяват и Слави Мерджанов, Петър Соколов, Петър Манджуков (завърнал се от заточение). Четата преминава границата и се установява в Лозенградско. Четниците непрекъснато обикалят селата, провеждат събрания, проверяват какво е настроението, повдигат революционния дух на населението. Куриери пътуват постоянно от Одрин и Лозенград, от Бунар-Хисар и Малко Търново за пограничните пунктове. Възстановени са комитетите в почти всички пострадали от аферата села.

В скоро време почти целият Лозенградски район е покрит с местни организации и в почти всички села са изградени “смъртни дружини” от най-смелите и предани на делото.

Други чети начело с Георги Кондолов, Кръстю Българията, Дико Джелебов, Коста Калканджиев, Стоян Камилски, Тодор Шишманов, Пею Шиваров и други войводи и местни дейци непрекъснато обикалят, изграждат и укрепват местните комитети и смъртните дружини в Малко Търновско и Бунар-Хисарски райони.

По-късно по решение на Пловдивското съвещание на ВМОРО, наречено конгрес, през м. април 1902 година за главен инспектор на Източно-Одринската инспекционна област и главен войвода, е определен Михаил Герджиков – бивш войвода в Македония и член на Подвижния централен комитет.

Поел тежък товар на плещите си, Михаил Герджиков непрекъснато обхожда селата и четите, среща се с учени и прости, дава указания и надежди. Не отделни комитети, а цели села полагат клетва. Укрепва “смъртните дружини”, организира военно обучение на населението, годно да носи оръжие.

След конгреса в Солун, (1896 г.) всички райони на Македония и Одринско са обхванати от трескава революционна дейност. Провеждат се събрания и обучения по села със цялото население. Църкви и плевници се превръщат в помещения за военна подготовка. Агитационни чети непрекъснато обикалят селата. Във всички селища са изградени “смъртни дружини”.

Населението на Македония и Тракия се вдига на борба – борба на живот и смърт. Организатор и вдъхновител на тази борба е ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНО-ОДРИНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ.

Наред с подготовката на въстанието расте обаче и подозрителността на турските власти. Започват арестите. Увеличават се войсковите турски гарнизони. Все по-често стават сблъсъци между войската и четите.

Положението в Македония и Одринска Тракия от ден на ден става все по-напрегнато. Започват низ от провали – наречени афери, поради предателство, слабости и грешки, допуснати в организацията, като: Винишката, аферите в Костурско, в Струмишко, Щипската афера, Енидже-Вардарската, Валандавската, Солунската, аферите в Леринско, Гевгелийско, Тиквишко и много други. Не остава настрана от аферите и Одрински район, макар и в по-малък размер, като аферите: Керимидчиоглу, Коевската, Сърмашиската, които обхващат не малко села от Лозенградско и Малко Търновско.

Павел Генадиев, който е освободен от председателството на Окръжния комитет в Одрин и назначен за представител на Върховния комитет в Пловдив, със съгласието на Борис Сарафов от Върховния Македоно-Одрински комитет, организира и изпраща чета в Родосто, която да извърши отвличане на богат арменец, когото да освободи срещу голям откуп. Научавайки за четата, Лазар Маджаров и другарите му от Лозенградския комитет и местния комитет от Родосто, които са против изпращане на чети отвън с цел терористични акции, категорично се противопоставят и решават да върнат четата от Колибите през Каваклия в България. Непреклонни и упорити, четниците решават да заловят поне чорбаджията грък Допополу на събор в Раклица, да го отвлекат и срещу откуп да го освободят. Но след като не откриват Допополу, отвличат гръцкия лекар Костаки Керемидчиоглу и го освобождават срещу 500 лири, след което четата минава границата и пристига в Бургас, където я чака Павел Генадиев. Той взема парите и ги отнася във Върховния комитет.

След терористичната акция на Павел Генадиев, започват масови арести и изтезания. Арестувани са над 100 човека. Подложени на мъчения, мнозина не издържат и умират още при следствието. В ареста попадат едни от най-видните дейци на организацията – Яни Читаков, Димитър Груев, Илия Тошев, Никола Асланов, Христо Настев, поп Никола баща на Яни Попов и синът му Георги. Съдят ги от 1 до 100 години затвор, а другите – Димитър Ташев, Тодор Шишманов, едни от най-опитните дейци, нелегално минават в България.

Следва Коевската афера през април 1903 година. В ареста попада куриерът от Кадиево Атанас Тодоров. При обиска на връщане от Каракоч, намират в него пушка и кама. Не издържал на мъченията, още 30 души от селото са арестувани, а Атанас умира от в ареста. Започва аферата и обиските, които обхващат селата Койово, Пирог, Кория, Кадиево, Ковчас, Кулата, Коджа-Тарла... Населението масово напуска селата и се укрива в горите. Идват за охрана четите на Лазар Маджаров, Коста Тенишев – Лютий, Лазо Лазов, Янко Стоянов, Яни Попов. Тук са и “смъртните дружини”.

Наскоро след Коевската афера се допуска и втори провал. Димитър Георгиев от с. Пирог търси изгубената си крава с пушка. Попада на засада. Половината от мъжете са арестувани. Открити са 48 пушки. Във всяко село се води следствие на арестуваните. В Лозенград са задържани 56 души. Между тях е и майката на Лютий, баба Мария Тенишева и брат му Христо. Затворът, в който се водят разпитите кънти от писъците на изтезаваните.

Пристига вестта за трагедията и в Сармашик, която за кратко време обхожда планината и достига до Лозенград и Одрин, до Бургас и София. Десет мъже са арестувани и отведени в Малко Търново. Съдят ги в Лозенград и заточават в Паяскале. Двадесет мъже, напуснали селото са в гората при “смъртната дружина”, не смеейки да се завърнат по домовете си. В селото остават само жените, старците и децата.

Нестихнала още вестта за четата на Пано в Сармашик, когато през пролетта на 1903 година в Малко Търновския район се извършва нов провал с четата на Пеню Шиваров в с. Мързево. Благодарение само хитростта на кмета на селото, четниците преоблечени в женски дрехи са изведени от селото и успяват да се спасят от многобройния аскер. Кой е предателят? Каква е истината, днес със сигурност никой не може да каже. Предателството не е доказано. Остава само тъжната песен от ония години “Събрали се събрали, мамо, цялата смъртна дружина...”

За няколко дни ръководителите на организацията, активистите и учителите напускат Лозенград и района. Едни преминават границата, а други се присъединяват към четите в района. Следват съобщения за сражения на чети, за опустошени и ограбени села, за арестувани и убити. Достигат тревожни слухове: Турция струпва войски и след потушаване на въстанието се готви да реокупира бившата Югоизточна Румелийска област. Правителството търси начин да спре събитията, но те следват начертания ход. Анархисти и нихилисти по идеи, атентатори на тактически действия, решават да умрат, но да предизвикат намесата на Европа за освобождаването на Македония и Одринско.

Тези събития в Македония и Тракия налагат свикването на 30 април 1903 година в село Смилево на конгреса на Битолския революционен окръг, който приема решение за тактиката и стратегията, за плана на въстанието.

На конгреса, обаче не пристига и не присъства Гоце Делчев.

Вместо прославения войвода, пристига трагичната вест. На път за Конгреса в село Баница сутринта на 24 април при опит за пробив на блокираното село, в неравен бой с жандармерията (турски аскер) загива Гоце Делчев. Кой е изпратил съдбоносния куршум не се знае. Знае се само, че командир на жандармерийската част е бил негов съвипускник от военното училище – Хюсеин Тефиков, българин, изповядващ исляма, преминал на турска служба. Така прославеният син на България загива на 31 години. Жали народът, тъгуват цяла Македония и Тракия.

При тази обстановка положението в Македония и Одринско става неудържимо и на 2 август - на Илинден - въстанието в Македония е обявено.

Ликуват Смилево, Крушево, ликува цяла Вардарска Македония. Десет дни слънцето на Крушевската република свети над разбунения край, а святото знаме плющи и вдъхновява Крушевци. Техният пример разпалва революционен пламък и в Битолски, Охридски, Кичевски, Костурски и други райони. Водят се неравни схватки с многобройния турски аскер и башибозук. Войводи и четници проявяват чудеса от героизъм и самопожертвувателност. Само в Битолски окръг стават над 150 сражения. Двадесет хиляди въстаници се бият гърди в гърди с над двеста хиляден аскер и башибозук. Три месеца се води жесток и неравен бой с врага.

Въстанието в Македония е потушено с неописуема жестокост. От азиатската част на Турция са прехвърлени военни части и башибозук. С осемдесет хилядна армия – Назър Паша се отправя от Скопие за Битолско.

Крушево е обградено от 80 000-на армия и в края на август е превзето.

Към Смилево се отправя 20 хилядна армия, която го атакува и опожарява за втори път по време на въстанието. Гледайки своето родно Смилево, потънало в пламъци, Даме Груев заявява: “Нищо не може вече да се спаси, но честта спасихме – бихме се!...”

Ехото на величавата борба отзвучава и в гърдите на непокорното население на Тракия, в душите и сърцата на смелите синове на Странджа, на тракийските братя по съдба и борба.

При такива обстоятелства, при такава напрегната обстановка, се насрочва и провежда от 28.VІ. до 2.VІІ.1903 година конгреса на Одринската тракийска революционна организация в местността “Петрова нива”, в землището на с. Стоилово, Малкотърновско. На конгреса присъстват всички войводи и техните помощници и по трима делегати от районните (околийските) комитети – всичко 47 делегати.

Делегати на конгреса на “Петрова нива”

І. Представители – делегати

1. Михаил Иванов Герджиков, роден в Пловдив на 26 януари 1877 г., подвижен член на ЦК на Вътрешната ТМОРО, подвижен член и на Одринския окръжен революционен комитет.
2. Васил Пасков, роден през 1872 г. в с. Огняново, Неврокопско, делегат, изпратен специално на конгреса да представлява ЦК на ТМОРО.
3. Велко Думев, роден на 15 март 1869 г. в гр. Воден, председател на окръжния революционен комитет в Одрин.
4. Георги Василев, роден на 15 февруари 1880 г., в Мустафа паша (Свиленград), представител на окръжния революционен комитет в Одрин.
5. Христо Иванов Караманджуков, роден на 14 декември 1876 г. в с. Чокманово, Ахъчелебийско (Смоленско), представител на Ахъчелебийския околийски революционен комитет.
6. Димитър Н. Катерински, роден на 26 октомври 1879 г. в гр. Мустафа паша (Свиленград), представител на Мустафапашанския околийски революционен район.
7. Никола Кърджиев Славейков, роден на 14 април 1875 г. в Лозенград, представител на Лозенградския околийски революционен район.
8. Димо Янков, роден на 1 февруари 1875 г. в Малко Търново, представител на Малкотърновския околийски революционен район.
9. Анастас Спасов Разбойников, роден на 27 декември 1872 г. в Мустафа паша (Свиленград), представител на Бунархисарския околийски революционен район.

ІІ. Войводи

10. Стамат Икономов, роден през 1866 г. в Малко Търново, запасен капитан.
11. Георги Кондолов, роден през 1858 г. в с. Велика (Малкотърновско), околийски войвода на Малкотърновски революционен район.
12. Лазар Маджаров, роден през 1872 г. в с. Негован (Солунско), околийски войвода на Лозенградския революционен район.
13. Кръстю Николов Българията от Враца, околийски войвода на Малкотърновския революционен район.
14. Коста Петков Калканджиев от Малко Търново, околийски войвода на Бунархисарския революционен район.
15. Георги Тенев, от Мустафа паша (Свиленград).
16. Христо Арнаудов, от Мустафа паша (Свиленград).

ІІІ. Заслужили дългогодишни дейци, подвойводи и четници

17. Дико Джелебов, от Малко Търново, дългогодишен четник при Георги Кондолов.
18. Стоян Петров, роден през 1874 г. в Малко Търново, подвойвода на Бунархисарската районна околийска чета.
19. Лазо Д. Лазов, роден през 1872 г. в Лозенград, дългогодишен четник при Л. Маджаров.
20. Яни Попов, роден на 18 септември 1876 г. в с. Карахадър (Лозенградско), четник при Л. Маджаров.
21. Киро Димитров Узунов, роден през 1864 г. в с. Малки Самоков (Мидийска каза), дългогодишен четник при Г. Кондолов.
22. Стоян Вълчев Камилски, роден през 1870 г. в с. Камила (Малкотърновско), дългогодишен четник при Г. Кондолов.
23. Янко Стоянов от Малко Търново, дългогодишен четник при Лазар Маджаров.
24. Димитър Т. Халачев от Малко Търново, участник в терористическата чета на М. Герджиков.
25. Пеню Шиваров от Чирпан, участник в четата на М. Герджиков за атентата при гара Синекли.
26. Цено Куртев от Златица, участник в четата на М. Герджиков за атентата при гара Синекли.
27. Петър Ангелов от Хасково, участник в четата на М. Герджиков за атентата при гара Синекли. На 27 февруари 1903 г. в с. Велика определен за заместник войвода на Кр. Българията.
28. Димитър Ташев, роден на 13 март 1874 г. в с. Колибите (Бунархисарско), постоянен четник и организатор в Бунархисарско.
29. Георги Калоянов, роден на 11 май 1877 г. в Малко Търново, учител в с. Урумбеглия (Бунархисарско), член на околийски комитет в Бунархисар, войвода на селската смъртна дружина в Урумбеглия.
30. Коста Ст. Тенишев, роден на 21 май 1878 г. в Лозенград, дългогодишен четник при Лазар Маджаров.
31. Тодор Станков от Македония, деец.
32. Христо Иванов Силянов, роден на 24 май 1880 г. в Цариград, по баща от Охрид, преди това четник в Костурско и Леринско, съученик на М.Герджиков в Битолската гимназия.
33. Иван Варналиев (Варналията) от Велес, сподвижник на М.Герджиков още в Македония, участник в четата за атентата при гара Синекли.
34. Димитър Христакев Дичев, роден на 23 февруари 1882 г. в село Долно Райково, Ахъчелебийско (Смоленско), санитарен подофицер.
35. Михаил Даев, от Балчик, участник в четата на М. Герджиков за атентата при гара Синекли.
36. Георги Тодоров от Тетово (Македония), учител в с. Велика, член на околийския комитет в Малко Търново.
37. Спас Цветков от Ресен (Македония), учител в Малко Търново, член на околийския комитет в града.
38. Лефтер Мечев, роден на 22 декември 1877 г. в Малко Търново, учител в с. Камила, деец и четник.
39. Нестор Иванов от Одрин, задграничен деец, първоначален учител в Пловдив.
40. Петко Д. Зидаров (Хъшлака), роден през 1879 г. в с. Цикнихор (Малкотърновско), участник в четата на М. Герджиков за атентата при гара Синекли.
41. Георги Костадинов, роден през февруари 1879 г. в Малко Търново, терорист и четник.
42. Димо Георгиев Русев от с. Колибите (Бунархисарско), дългогодишен четник в този район, участник в четата на М. Герджиков за атентата при гара Синекли.
43. Йордан Георгиев Мешков, от Малко Търново, дългогодишен четник при Г. Кондолов.
44. Жеко Вълчев Джелебов, роден на 11 септември 1877 г. в Малко Търново, четник при Г. Кондолов.
45. Стоян Томов, роден на 5 април 1870 г. в с. Кладара (Малкотърновско), участник в четата на М. Герджиков за атентата при гара Синекли.
46. Петър П. Чолаков, роден на 15 април 1879 г. в гр. Сливен, пунктов деец в Ямболско.
47. Карчо Кукушанчето (Атанас Карчов), четник, близък на М. Герджиков, по-късно загива в Македония заедно с Дамян Груев при с. Русеново (Малашевско).

За придвижване на делегатите и за охрана, на конгреса са сформирани: спомагателна предконгресна чета в с. Герге-Бунар (дн. Росеново), предвождана от войводата Лазо Лазов и втора чета в с. Алан Кайряк (дн. Ясна поляна), предвождана от войводата Кръстю Българията.

В 14 часа на 28 юни Михаил Герджиков открива конгреса, който избира ръководство в състав: председател Васил Пасков – представител на ЦК на ВМОРО, подпредседател Велко Друмев – председател на Одринския революционен комитет и за секретари: Христо Силянов и Анастас Разбойников. Конгресът взема решение да се подкрепи решението на Битолския конгрес и приема план за провеждане на въстанието в Източна Тракия. Уточняват силите и оръжието, с което разполагат. Уточняват се бойните райони. Избират войводите и ръководството на въстанието, наречено Главно боево тяло (ГБТ) в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Те ще решават деня и часа на въстанието и ще ръководят цялата дейност преди и по време на въстанието. Георги Кондолов, освен като войвода на чета, е определен и за началник на въстаническите сили.

Войводи и подвойводи на революционни райони и участници:

І. Лозенградски – Малкотърновски – Бунархисарски район, с участници:

1. Пенешки – войвода Коста Калканджиев.
2. Велички (Бунархисарски) – войвода Стоян Петров и подвойвода Димитър Ташев.
3. Цикнихорски – войвода Стоян Вълчев Махеров (Камилски).
4. Ениадски – войвода Пеню Куртев и подвойвода Петко Димитров Зидаров (Хашлака).
5. Пиргополски – войвода Петър Ангелов и подвойвода Димитър Вълов.
6. Граматиковски – войвода Пеню Шиваров и подвойвода Георги Калоянов.
7. Кладарски – войвода Димитър Халачев и подвойвода Георги Костадинов.
8. Стоиловски – войвода Дико Джелебов и подвойвода Жеко Праматаров.
9. Гьоктепенски (Звездецки) – войвода Киро Узунов и подвойвода Иван Делибозов (отстъпил впоследствие на поручик Коста Стоянов).
10. Дерекьойски – Лазо Лазов.
11. Паспаловски – войвода Георги Кондолов и секретар Паскал Иванов.
12. Лозенградски – полски с войвода Яни Попов и Тастепенски (северен) с войвода Янко Стоянов и подвойвода Коста Тенишев.

ІІ. Чокенски район – войвода Кръстю Българията и подвойвода Петър Чолаков.

ІІІ. Мустафапашански район – войводи Георги Тенев и Христо Арнаудов.

ІV. Ахъчелебийско-Скоченски) – войводи Пею Шишманов и Христо Караманджуков.

V. Гюмурджинско-Дедеагачки – конгресът на “Петрова нива” предоставя войводите за този район да бъдат определени от Вълчо Атанасов – пограничен представител на ВМОРО за района.

През последния ден на конгреса турски аскер попада на секретните постове. Яни Попов със своите момчета и с помощта на групата на Дико Джелебов ги отблъсква. При изтеглянето от района, четата на Яни Попов попада на засада. Отново води бой. Идва му на помощ четата на Лазо Лазов. Принуждават турците да отстъпят. Това е първото бойно кръщение, в което турците дават двама убити и един ранен.

След конгреса всички войводи, чети, легални и нелегални дейци се заемат с непосредствена подготовка на въстанието в районите и участъците си. За кратко време почти цялото мъжко население, годно да носи оръжие се поставя на бойна нога. Четите постоянно обикалят въстаническите райони и обучават “смъртните дружини” и останалото население. На много места се провежда пробно мобилизация. Пренася се оръжие от пограничните пунктове и се разпределя между участниците. Задграничното представителство на организацията организира набавянето и изпращането на оръжие, материални средства и набира доброволци за въстанието.

Поради създалата се напрегната обстановка и от опасност да бъде разкрита подготовката на въстанието, ЦК на ВМОРО взема решение въстанието в Македония да бъде обявено на 20 юли (2 август) – Илинден.

Известието за обявяването на въстанието в Македония заставя Главното ръководно боево тяло (ГРБТ) да проведе в края на м. юли спешна среща в планинската местност “Голямо Кокорафи” край с. Цикнихор, Бунархисарско, на което е взето решение въстанието в Одринско да се вдигне през нощта на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 нов стил) 1903 година, т.е. на празника “Преображение Господне”.

За тези драматични дни Георги Николов пише: “Пети Август 1903 г. Войводите на този ден посрещат утрото по върховете на Странджа. Михаил Герджиков и Димитър Халачев – на връх “Китка”, Лазо Лазов – на връх “Свети Илия”, Георги Кондолов – на височината “Радославци”, Стамат Икономов, Стоян Петров и Димитър Ташев – на “Махиада”, Костадин Калайджиев – на “Караман баир”, Стоян Камилски – на “Циганка”, Лазар Маджаров, Янко Стоянов и Коста Тенишев (Лютий) – на “Марковец”... Всички са по върховете, откъдето се вижда Китка. Там ще бъде хвърлена първата бомба. Чакат началото.”

Получава се изненада. Неочаквано, с настъпването на здрача, от върховете погледите на всички се привличат на юг към полските села, където един след друг пламват огньове. Там е Яни Попов. Какво се е случило?

Действието се развива преди залез слънце. В Кавакли пристига майка Парашкева- Карахадърската попадия, майката на Яни Попов. Пуска се слух, че наблизо някъде е и Яни Попов. Време за бавене няма. За да изпревари предателството, Яни изпраща куриери, събира четите от селата и повежда другарите си към центъра на Енидже. Удрят камбаните. Събират се хората от селото. Наказват предателите, палят снопите и къщите им. Чертаят огнения път, към който се стичат хората от съседните села. Събират се няколко хиляди мъже. Старците и невръстните са освободени, а останалите отведени на север към “Марковец” при Лазар Маджаров.

На връх “Китка” пред строените четници Михаил Герджиков държи пламенна реч: “Часът, който петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балканите, е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани... От тази нощ ние не сме вече рая... Вместо с темане, всеки турчин ще се посрещне с нож и куршум, докато не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир, с еднакви права и задължения.”

От връх Марковец ечи друг глас – гласът на Лазар Маджаров: “Бойни другари, братя! Дойде най-после денят, който с трепет на сърцата чакахме. Настана часът, когато ще премериме силите си с нашия вековен тиранин, с грабителя на плода на нашия труд, който разполагаше с имота ни и безнаказано сквернеше нашата чест... Повдигнете гордо покрусените си чела и стъпете здраво на собствените си крака. Захвърлете сърпове и паламарки, даскали пера и писалки, рало и мотика, изоставете дом и дечица, овце и говеда, пастири криваци и колиби, нарамете пушки бойлийки, препашете саби френгии и с бомби в ръце разкъсайте робските вериги. Нека всички дружно да извикаме: Долу турската тирания! Да живее свободна Македония, за която нашите братя зад Рила и Пирин, ето вече 14 дни се борят като разярени лъвове!...”

Стамат Икономов не произнася реч. Както винаги той е мълчалив, но делови. Привиква войводите и командирите на групите, напомня още веднъж задачите и им пожелава успех.

Целият народ се вдига на въстание. За часове рухва тираничната власт в чисто българските села. За ден – два рухва и в селата със смесено население. Само за два бойни дни Странджа е свободна. Един след друг рухват гарнизоните, полицейските участъци, граничните постове. Прокудените се връщат по родните села. Една песен огласява площадите: “Българе глава дигнали, българе и комикъкьето, с царя бой да се бият, царството да преземат...”. В дните на Преображенското въстание тя е любима песен на всички. Веселят се хората и славят свободата. Войводите посещават селата. Посрещат ги с хляб и сол. Устройват им трапези. Никой не си задава въпроса обаче, какъв ще бъде утрешния ден. Не мислят, че са сами и сами ще останат в разгрома. Войводите знаят какво ги очаква, но те нямат право да помрачават радостта на народа. А народът жали за падналите в боя, за Георги Кондолов -“най-страшният и най-благият войвода” в цяла Странджа.

Опиянението от радостта е кратко.

На фона на тази всенародна еуфория до Главното ръководно тяло, разположено на връх “Циганка”, една след друга пристигат тревожни вести. В Малко Търново е изпратено подкрепление, градът е блокиран. Развилнелите турци стрелят и убиват, грабят и безчестят. В Западна Тракия въстание няма. Получават сведения от Одрин за мобилизация на първи, втори и трети турски корпус. Идват сведения: “За Лозенград тръгва осми конен полк... И седми е насочен към Лозенград”. Пишат за преминали през града табори, пехота и артилерия, коли с боеприпаси и сухари. Четиридесет хилядна армия е поведена от Шукри паша. Вдигнат е на крак и башибозукът на цяла Източна Тракия.

Дните на Странджанската република са свършени. На 5 август започва изгревът. На 25-ти залезът. Свободата е само един дълъг ден. Знаят войводите, че той скоро ще свърши... Очакват края. И какво могат да сторят, от никъде помощ не иде. Българската войска стои далече от границата. Русия не надига глас. Европа е безмълвна, а селата горят. Секват песните. “Народът да спасиме” – говорят войводите. “Своите да спасиме” – викат въстаниците и без команда тръгват към селата си. Войводите разпределят четниците и ги изпращат за охрана, ред да осигурят и народа през граница да приведат.

В горите край Мокрошево бежанската колона е от над 2500 души. С тях са стадата им от едър и дребен добитък, кервани от коли с покъщнина. Охранява ги Чиглаикската “смъртна дружина” начело с войводата Георги х. Атанасов. Минават през изгорелите села. В Кория минават покрай четиридесет убити старци, жени, деца. В Чиглаик са избягали и кучетата. В Дерекьой ги посреща само селския бик, на който веригата зловещо дрънчи през нощта и всява ужас в душите на изселниците. Докато въстаниците на І-ви въстанически район водят организирани бойни сражения и постигат значителни успехи, в другите райони са проведени само четнически и саботажни действия. Целта на тези акции, съгласно решенията на “Петрова нива” е да се предаде на въстанието повсеместен характер, да се разстрои тила на противника и да се ангажира голяма част от военните му сили в тия райони.

На конгреса на “Петрова нива” за войвода на въстаническите действия във ІІ-ри Чокенски (Одрински) въстанически район, е определен Кръстю Българията от гр. Карнобат – фелдфебел от армията. Предан на делото, смел и безстрашен, буен и жесток по характер. През нощта на 9 август, Българията напада с четата си, която се състои от 40 луди глави, турското село Хаджиталашман само на двадесет километра от Одрин. Селото наброява около 200 къщи. Има полицейски участък и кавалерийски гарнизон от 150 души. Въстаниците нападат селото от три страни, хвърлят бомби и го подпалват. Създават впечатление за голяма въоръжена сила, в резултат на което всред населението настъпва страшна паника, като една голяма част напускат селището и побягват към Одрин.

Не по-малка е бъркотията и между кавалеристите. Част от тях се опитват отначало да окажат съпротива, но когато над сламените покриви се издигат пламъци и пожарът почва да се шири със страшна бързина, паниката става обща. Изплашени кадъни, добитъци, кавалеристи без коне, коне изгубили ездачите си – всичко се разбърква в една обща тълпа и бяга, без да знае къде. Едно след друго пламват и биват разрушени правителствения дом, казармата, телеграфно-пощенската станция. След час и половина в Хаджиталашман оцеляват само няколко къщи. Призори в селото не остава нито един турчин.

Бягащите пренасят паниката и в Одрин. Властите започват усилено да укрепват и да се готвят за отбрана.

В ІІІ-ти Мустафапашански (Свиленградски) район са проведени само четнически действия. Този район е един от най-слабо въоръжените. Четата на Георги Тенев и Христо Арнаудов нападат турското село Костюкьой, в което има войскови гарнизони. Боят продължава почти цяла нощ. Четата среща упорита съпротива, дава няколко жертви и е принудена да отстъпи.

След тази акция, втора чета под командването на Марин Чолаков, кръстосва отново Мустафапашанския район, напада пак Костюкьой и някои други села и се оттегля, като също дава няколко жертви. Действията на двете чети принуждават турската власт да придвижи и да държи повече войска в Мустафапашански район. Целта, която въстаническото ръководство преследва, е постигната.

В ІV-ти Дедеагачко-Гюмурджински район са предприети саботажни акции, но бдителността на властта осуетява някои от тях. На 12 юли на ж.п. линия Димотика-Софлу е открит динамит, поставен на ж.п. линията между Гюмурджина и Демирбейли. На 31 юли (13 август) на гара Колелибургас избухва в Конвенционалния влак, една от адските машини, изпратени от Герджиков и Пасков от Пловдив. Разрушени ся няколко вагона, 6 души са убити и 14 ранени. Между жертвите има и няколко души европейци. На 5 срещу 6 (18 – 19) август избухва друга адска машина на ж.п. линията Дедеагач-Гюмурджина. Експлозията става, след като влакът е отминал, но линията е разрушена и движението спряно за дълго време.

Турската власт бърза да съсредоточи много войски в Западна Тракия. В Дедеагач пристигат 10 000 души въстаници, които са разположени край ж.п. линията и из българските села в този район. Взети са мерки и от административен характер. Това осуетява по-нататъшната свободна и четническа дейност, но в същото време допринася за разпръсването на турските военни сили и лишава властта от възможността да нанесе съсредоточен удар срещу въстаналата област.

На 13 май в Ахъчелебийско-Скеченския район, който е сравнително по-добре организиран, но съвсем слабо въоръжен, също са проведени четнически действия. След конгреса на “Петрова нива” е проведено съвещание в манастира “Свети дух” между районното ръководство и по видните дейци в революционната организация. На това съвещание Ахъчелебийския район е разделен на 5 бойни участъка и е решено от околийската чета да се създадат 5 участъкови чети, които да обучават селските чети в петте участъка. Избрано е и районно боево тяло. Всички обаче констатират, че районът е почти без оръжие. Очаква се то да им бъде изпратено преди въстанието.

Първите комитети в Ахъчелебийско са образувани през 1898 година в Устово – от Илия х. Тошев, а в Райково – от Пейо Ив. Шишманов.

В Чепеларски район, останал извън България, с пунктов ръководител Вълчо Антонов, от януари 1901 г. до май 1902 г. е създадена районна чета, която обикаля района на Гюмюрджинско и Беломорското крайбрежие. Поради провеждане политика на единоначалие, бруталност и авантюри на Антонов, устоите на организацията са разклатени. Убийството на Салих паша предизвиква Хаджинуриевата афера, която става причина за попадане в Одринския затвор на редица предани дейци от Ахъчелебийско. Убити са Дечо Стоев и Атанас Шапарданов – видни организационни дейци. Организацията е обезглавена. Възникват разправии между ръководителите.

След настъпилото разстройство на организацията в Ахъчелебийско, начело на околийската организация застава Пейо Шишманов, който с авторитета си допринася за нейното укрепване. Дейността му се ограничава отначало в поддържане на връзка с местни комитети, с водене на кореспонденция с комитетските върхове в Одрин, Пловдив, София, за укрепване нелегалното ръководство в Ахъчелебийско, чрез привличане на организационни дейци и активисти – напуснали организацията. В това отношение Пейо постига значителни успехи. От 14 до 17.04.1903 год. в Карлуково (Славейново) е проведено съвещание с ръководителите на района, на което са обсъдени въпросите за затягане на организационната дисциплина, за повдигане духа на населението, за набавяне на парични средства и др. Взето е решение новосъздадената чета да предприеме обиколка на района. Навсякъде в селата, посетени от четата, са попълнени или избрани местни ръководства. Дадени са указания за създаване на “смъртни дружини” и за въоръжаване на хората. Повдигнат е духа на населението.

За делегат на конгреса на “Петрова нива”, който да представлява Ахъчелебийски район, е избран Христо Караманджуков. По решение на конгреса, ръководството на Ахъчелебийски район е възложено на Пейо Шишманов и Христо Караманджуков.

Вечерта на 5 срещу 6 юли, три дни след конгреса на “Петрова нива”, на връх “Свети дух” се провежда Родопския конгрес. На него се взема решение да се водят четнически действия, които да задържат османските войски в селищата на Ахъчелебийския (Смоленски) район. На конгреса е избрано Боево тяло, което да ръководи четническите действия в района. За председател на Боевото тяло (БТ) е избран Пейо Шишманов – войвода на подвижната агитационна чета до конгреса в района, за секретар – Никола Данаилов от с. Райково, сега квартал на Смолян и за член – Христо Караманджуков от с. Чокманово. По решение на конгреса, районът е разпределен на 5 революционни участъка, в които действат чети. Определени са и войводите, подвойводите, секретарите и знаменосците на четите.

По време на въстанието Първа чета, под ръководството на Пейо Шишманов и войводата Вълко Иванов Шишманов, разделена на три групи действа в участъка на селата Карлуково, Петково, Виево, Кършилъ, Кутела; втора чета с войвода Антон Дечев и секретар Аргир Мумджиев – в селата Левочево, Соколовци и Момчиловци; трета чета с войвода Никола Гюмюшев, помощник Бечо Даракчиев и секретар Коста Николов – в Устово, Райково, Пашмаклъ, Хасовица, Писаника, Босатина, Дунева; четвърта чета ръководена от Христо Караманджуков и войвода Запрян Начев – в района на Чокманово, Аламидере, Фатово, Габрица и др. и пета Ардинска чета - в селата Арда, Турян, Кремена, Дуганово и др. – с войвода Георги Гешанов, загинал през 1908 год. като четник заедно с Лазар Маджаров в неравен бой в района на с. Ладжакьой, Дедеагачко.

Четниците с постоянното си движение в района създават впечатление, че въстаническите сили са големи и всяват ужас сред турските управници, които постоянно искат помощ от Пашмаклъ (Смолян) и карат войската да бъде постоянно в напрежение и да иска войскови и полицейски подкрепления. Войската и полицията постоянно кръстосват пътищата, колибите и чифлиците. Предприемат масови претърсвания в селищата. Увеличени са войсковите части. Само в Карлуково (Славеново) са настанени около 600 турски войници.

Така, четите в Средните Родопи изпълняват своя дълг: задържат 7000 до 10000 турска войска, която не успява да вземе участие в потушаването на въстанието в Одринско и Македония. В това се състои помощта, която четите и революционните участъци от Ахъчелебийски район оказват на Преображенското въстание.

В заключение може да се приеме, че четническите и саботажни действия във ІІ, ІІІ, ІV и V район, привличайки вниманието на противниковите сили, косвено допринасят и помагат на І-ви въстанически район в Странджанския край на Одринска Тракия.

След въстанието повече от 30 000 българи, предимно селяни от Източна Тракия, изоставят имот, роден дом, за да се превърнат в последни бедняци в “майка България”, бездомни, безимотни, приютени при близки и роднини, в изоставени стари турски домове и сламени къщички. Най-голямата част от тях са заселени в крайграничните райони – най-вече по селата на Странджа планина, градовете и селата на Бургаски и Ямболски окръзи, за да бъдат по-близо до границата, с надежда, че ако не днес, то утре всичко ще се уреди и ще се върнат под своите родни стрехи.

Така завършва една славна епопея на борби, мечти и въжделения на българското население в Македония и Тракия – с 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350 хилядна турска войска; с 994 загинали въстаници, над 200 опожарени села; с 12 440 опепелени къщи, около 4 700 убити и заклани мъже, жени и деца от мирното население; 3 122 жени и моми изнасилени.

Така завършва една епопея на борби, мечти и въжделения на тракийското население, за да дочака 1912-1913 година (Балканската и Междусъюзническа война) и да преживее най-тежкото си разочарование от недалновидната и безразсъдна авантюристична политика на българските управници.

Първото честване на Преображенското въстание в местността “Петрова нива” е проведено през 1928 год., по случай 25 години от обявяването му. На това честване присъстват повечето от останалите живи поборници.

Петър Горов – войвода на “смъртна дружина” от с. Заберново и участник по време на въстанието в четата на войводата Дико Джелебов, представя единственото запазено от Преображенското въстание знаме, което днес се съхранява в Националния исторически музей.

От тогава до днес ежегодно на Петрова нива (18 и 19 август) се провежда Национален тракийски събор, на който се събират десетки и стотици хиляди българи, за да се преклонят и почетат паметта на героите.

В знак на признателност към величавото дело на преображенци през 1958 година тук, на “Петрова нива”, където е проведен Конгресът на “Странджанското Оборище” на Одринската (тракийската) революционна организация, е издигнат величествен паметник – мемориал, за да напомня на бъдните поколения за величавия подвиг на тези, които в разцвета на своята младост не пожалиха сили и живота си за свободата на поробена Тракия.

И до днес обаче, костите на участниците и жертвите във въстанието са пръснати по знайни и незнайни места в страната, почитани, но и често забравяни. По този повод в СТДБ се породи идеята, във връзка със 100 годишнината от въстанието (2003 г.) в съседство с мемориала – паметник на преображенци на “Петрова нива”, да се въздигне и храм – костница, в която да се поставят и съхранят костите на героите – преображенци. А храм – костницата да носи името на тракийската мъченица “Св. Петка”, като частица от костите й, чийто мощи се намират в гр. Яш (Румъния), бъдат пренесени и поставени в костницата.

За изграждането на храм – костницата са изготвени идеен и работен проект, отредено е място за строителство, одобрена е от ВИК на СТДБ фирмата изпълнител и е поставено началото на строителството. Има уверение, че обектът ще бъде завършен в срок.

Така ще се увековечи още веднъж паметта на героите от Преображенското въстание.

Илинденско – Преображенското въстание, най-голямото по замисъл, мащабност и размах в Историята на българския народ и на Балканите, величавото дело на Илинденци и Преображенци, техният пример на саможертва, ще останат като неугасващ спомен, който ще свети във вековете и ще се предава от поколение на поколение.

Тракийско дружество “Антим Първи”

гр. Бургас

Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg