|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел. 056/841-415; 088/799-64-34 |
||||||
ИСТОРИЯ
РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА
ДЕСАНТЪТ В СЕВЕРНА ДОБРУДЖА И ПРИ СВИЩОВ
Предлагаме
на вниманието Ви един независим, но същевременно не безпристрастен, а напротив
– високопатриотичен преглед на събитията през
паметната Руско-Турска война (1877-1878), през погледа на военния експерт от
Военен клуб - Бургас
Иван Буджев.
Тракийско дружество “Антим І”,
Бургас
|
|
След прецизната подготовка за
преминаването на р. Дунав от руските войски – подготовка, която се състояла в
минирането на отделни участъци от р. Дунав, с цел да се попречи на турските
бойни кораби, след прегрупиране на силите и прехвърляне на катери и бойна
техника, и след военното и стрелково обучение на Българското опълчение, се
предприема десантът в Северна Добруджа.
В 2 часа на 10 (22) юни 1878 г. десантните
войски тръгват от румънския бряг към Добруджанския полуостров – Буджака. И в тези действия има нещо символично – Буджака е средновековния Онгъл –
мястото, където за първи път стъпват воините на хан Аспарух през 680 г.
Един час по-късно, в 3 часа, турската
брегова охрана забелязва понтоните и открива хаотичен и безреден огън. Но вече
е много късно. Пет роти от Рязанския полк първи
докосват многострадалната българска земя. Забелязали понтоните на Рязанския полк, турците изоставят позициите си и отстъпват
към село Гарван.
Десетте роти от полковете, които
стъпват на българска земя, в опиянението на боя, въпреки първоначалната заповед
да се задържат на извоювания плацдарм, започват преследване на противника. Генерал
Жуков, който не разполага с конни ординарци, не
успява да спре настъплението. Поради това положението на разсъмване става
тревожно – турските позиции при с. Гарван получават подкрепление от Мачин.
В 8 часа турските сили, в състав от 3500
бойци, тръгват в атака срещу силно разтегналия се руски фронт, но благодарение
на руския героизъм, атаките им са отбити.
В 12 часа най-сетне русите успяват
да свалят едно оръдие на плацдарма. Появата на руска артилерия (макар и само
едно оръдие) кара турците да прекратят контраатаките.
След обяд турските части започват
бързо отстъпление от цяла Северна Добруджа, до укрепените позиции по линията
Черна вода – Кюстенджа, което приключва до 12 (24) юни.
Очевидно турското командване е
разбрало демонстративния характер на десанта и не се впуска в безсмислени боеве
и прехвърляне на части от други райони на отбраната на дунавския бряг. От своя
страна руското командване също спира, според предварителния план, корпуса на Цимерман до линията Черна вода – Кюстенджа,
макар че мнозина очакват да съсредоточи тук главните си сили и да пренесе
главните усилия на войната в райони, добре познати от по-предишните Руско-Турски
войни.
Превземането на Северна Добруджа
нямало обаче само стойността на ограничен тактически успех. Заемайки двата
бряга на Долни Дунав, русите надеждно затварят реката за силния турски флот, и
така ликвидират възможността му да пресече комуникациите на руската армия в
района на десанта на главните й сили. Така евентуалното проникване на османски
ескадри от Черно море в Дунав би могло да стане само под кръстосания огън на
руските брегови батареи. За всеки случай, паралелно с устройството на нови
минни полета, русите преграждат дълбоководния Сулински
ръкав на Дунав (от където най-вече е могло да навлязат турските кораби). Русите
преграждат Сулинския ръкав с потопени гемии, натоварени
с чакъл и пясък.
От друга страна, руското присъствие
в Северна Добруджа, макар и с ограничени сили, успява да постави най-голямата
турска армия, съсредоточена в четириъгълника от крепости Русе-Силистра-Шумен-Варна,
пред много голяма дилема. Всеки опит на турската армия за активни действия в
западна посока срещу главните сили на русите означавал отслабване на отбраната
в Добружда и откривал възможност руската армия да
настъпи по най-краткия път към Цариград – път, добре познат им от военната
кампания през 1828-1828 г. Липсата на сериозно разузнаване от турска страна им
пречела да установят реалната бойна стойност на корпуса на Цимерман
в Добруджа, макар че се досещали за относителната му малобройност.
Ето защо през цялата война огромната
турска армия в четириъгълника от крепости, с изключение на няколкото
нерешителни опита, общо взето не взела участие в големите сражения, решили
изхода на Руско-Турската освободителна война.
В 2 ч. на 15 (27) юни 1877 г. от
румънския бряг при Зимница, срещу Свищов, бавно се отлепят първият руски понтон,
а след него един по един и останалите десантни съдове. Направление – устието на
река Текирдере. Започва дългоочакваното дебаркиране
на главните сили на руската армия.
Десантът при Свищов е подготвен
много внимателно и грижливо и при спазване на пълна секретност. Мястото и часът
на десанта са били известни на много малък кръг генерали. Дори на руския
император генералите съобщават едва в 20 ч. предния ден (14 юни), т.е. само
шест часа преди операцията. Войсковото разузнаване през последните дни пуска
слух, охотно разпространен от редица чужди кореспонденти, че десантът ще бъде
извършен в района на Никопол или Русе. Руските батареи, разположени срещу тези
градове, предприели още от 14 (26) юни яростен артилерийски обстрел, продължил
три дни, като за окончателното объркване на турците бомбардират и Видин, и
Тутракан.
Десантният отряд заема изходните
позиции при Зимница едва на 13 (25) юни вечерта, а някои части едва на 14 (26) юни.
След като повикал командирите на батальоните, определени за първия рейс, генерал
Драгомиров им показал мястото за дебаркиране от прозорците на стаята си, с цел
последно да се пази секретност и да не се привлече вниманието на турците.
Командващ десанта е генерал-адютант
Драгомиров – командир на Четиринадесета пехотна дивизия. Освен тази, покрила се
със слава дивизия, в десантния отряд са включени: Четвърта стрелкова бригада, Сводна
рота от Гвардейския отряд на почетния конвой на император Александър ІІ, две сотни пластуни, две планински
батареи, Двадесет и трети донски казашки полк. Прехвърлянето на тези сили е
поверено на генерал-майор Рихтер, разполагащ с четири
понтонни батальона, папирусни понтони, 344 моряци от Гвардейския екипаж и Уралската
казашка сотня. Уралските казаци ненапразно
са включени в обслуга на десантните съдове – всички
те са рибари по професия и, естествено, отлични гребци и плувци. На руската
артилерия при Зимница е заповядано да открие огън едва когато турците забележат
десанта.
През нощта на 14 (26) юни, при пълна
тишина, понтоните са спуснати в Дунав и наредени по брега. От турските
наблюдатели те били закрити от остров Бужиреску. Предвиждало
се десантните средства да следват течението на реката, да заобиколят остров Адда и да се насочат към устието на Текирдере.
Целта, поставена пред десантния отряд, е била да заеме плацдарм, обхващащ с
фронт на запад, юг и изток доминиращите над реката височини.
В този час на десанта и природата
решила да даде своята лепта за българската свобода. Луната се скрила в гъсти
тъмни облаци, а духналият вятър заглушавал веслата на преминаващите реката. Макар
че се чувал плясък на стотици весла, турските стражеви постове забелязали
десантните съдове едва когато челните понтони наближили българския бряг.
За смайването и паниката на турците
може да се съди от факта, че постовете им забравят да запалят сигналните
огньове и те пламват много по-късно, когато русите са вече на брега.
Разбира се и руският десант не
минава много гладко – тъмнината и вятърът причиняват неприятности на русите. Заобикаляйки
остров Адда, главният понтон и два папируса с оръдия
засядат на плитчина. Затруднената ориентация не позволява на голяма част от
останалите десантни съдове да “улучат” устието на Текирдере
и те пристигат доста вляво или доста вдясно от него.
Но отново се потвърждава поговорката
“Всяко зло за добро”. Объркани от неочаквано оформилия се широк фронт на
десанта, в първите часове, турските охранителни части не успяват да се
ориентират за мястото на главния удар. Въпреки всичко положението на
дебаркиралите с първия рейс 20 роти, на разсъмване, става доста опасно. Към
руските позиции на плацдарма се насочват идващи на помощ турски части. Особено
яростни са сраженията на източния фронт на плацдарма и се налага русите да
изоставят някои позиции.
В този момент генерал Радецки
взема най-точното решение. За известно време преустановява превоза на
артилерийски части и заповядва на понтоните да качват само пехота, не на групи,
а цели роти. Получили подкрепление, русите преминават в настъпление на източния
фронт и заставят турците да отстъпят. На западния фронт с направление към
Свищов се води само престрелка.
До 11.30 часа на плацдарма вече е
прехвърлена цялата Четиринадесета пехотна дивизия и Четвърта стрелкова бригада.
Сега генерал Драгомиров можел да предприеме действия за изпълнение на главната
задача – заемане на Свищовските възвишения и да осигури по този начин
прехвърлянето на главните части на армията.
В атака на запад тръгва свежата
Втора бригада – турските сили не издържат натиска на русите и, след слаба и
неорганизирана съпротива, се разбягват към Търново и Никопол.
В 15 часа русите влизат в
изоставения без бой Свищов, посрещнати с неописуем възторг от българското
население. В това сражение загиват 30 офицери и 782 подофицери, войници, моряци
и казаци от Освободителната армия.
През следващите два дни всички
усилия са хвърлени в построяването на понтонни мостове. До 19 юни (1 юли) е
построен т.нар. “Долен мост” от румънския бряг до остров Адда
и оттам за българския бряг. След десет дни е готов и “Горния мост” – от
румънския бряг до остров Бижуреску, оттам за остров Адда и от последния остров до българския бряг. Двата моста
са защитени от минни заграждения, разположени в Дунав и под понтонните мостове.
Мостовете били защитени и от брегови батареи и пет постоянно дислоцирани по свищовските хълмове полка, за които е било
предвидено да се построят солидно укрепени позиции.
Любопитно е, че строежът на тези
укрепления не бил завършен до края на войната. По мостовете с грохот
преминавали един след друг полковете на освободителната армия – прочее още
преди построяването на мостовете, прехвърлянето на войските с подръчни средства
и дори с отчаяни средства не спирали нито за миг. Генерал Скобелев
дори предложил Кавказката казашка дивизия да се прехвърли с плуване. Експериментът
бил извършен от 33-ма доброволци начело с генерал Скобелев,
които се спускали заедно с конете си в Дунав. За съжаление до българския бряг
доплували само двама – генерал Скобелев и един
доброволец. След което командващият забранил осъществяването на идеята.
Към края на юни и българското
опълчение преминава по мостовете и стъпва на родна земя. До края на
прехвърлянето на свищовския плацдарм са преминали вече 90 хиляди руски и
български войници и офицери. Главнокомандващият войските разделя тези сили на
три отряда – Преден отряд, с командващ генерал Гурко
и числен състав 14 хиляди бойци; Източен (Русенски) отряд, командван от
престолонаследника с числен състав от 45 хиляди бойци; Западен отряд, командващ
от генерал-лейтенант Криденер с числен състав от 35
хиляди.
Първоначалната задача на най-големият
от тези отряди, Русенския, е била да настъпи към Русе. Скоро обаче става ясно, че
турските войски в укрепения крепостен четириъгълник имат значително превъзходство
в жива сила. В този ден, в който русите са били решили да настъпят към Русе, там
са групирани над 72 хиляди турски бойци. Ето защо на 27 юни (9 юли) със заповед
задачата на Русенския отряд се ограничила само със заемането на позиции по
течението на река Янтра. Западният отряд получил задача да овладее крепостта
Никопол, след това Плевен, и при благоприятни стечения на обстоятелствата да
заеме балканските проходи в плевенското направление.
Колкото и странно да звучи и да
изглежда, бързото придвижване на юг, което според стратегическия план трябвало
да принуди турците да поискат мир, е поверено на най-малобройния отряд. Този
факт е наистина показателен за първоначалните заблуди на руското командване
относно решимостта и способността на турските политически и военни щабове да
окажат съпротива на русите.
Иван Буджев
Координатор на клуб “Подвиг”
при Военен клуб, Бургас.
|
Член е на СОСЗР, активен член на Бюрото на Общинския съвет на СОСЗР и координатор на клуб “Подвиг” при ВК-Бургас – колективен спомагателен член на СВВБ-Бургас. Като координатор на този клуб – развиващ
патриотична и родолюбива дейност, той издирва, събира и систематизира снимков
материал, публикации, както и исторически факти за героичното минало на
българските воини, отдали живота си за националното освобождение, обединение
и независимостта на България. Провел е десетки срещи и тематични вечери,
посветени на видни пълководци и военноначалници в
българската военна история. За особени заслуги
към дейността на СВВБ-Бургас, за съхраняване
паметта и героизма на ветераните от войните и за провеждане на систематична и
последователна военно-патриотична и родолюбива дейност сред младото поколение
– достойни потомци на ветераните, същият с протокол №2/27.10.2005 г. на
Областния съвет на СВВБ, гр. Бургас, е удостоен с
почетната значка на ЦС на СВВБ
“Ветеран от войните”. Този материал е откъс
от подготвяната от него книга “Военноначалници и първостроители на Българската армия” в която той е събрал и систематизирал
биографични данни и любопитни факти от живота и делото на бележити генерали, военноначалници и първостроители
на Българската армия. Книгата се посвещава на 100-годишнината от създаването
на СОЗ, прераснал в СОСЗР
и 3-годишнината от създаването на клуб “Подвиг” при ВК-Бургас. |
Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg