|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел. 056/841-415; 088/799-64-34 |
||||||
ИСТОРИЯ
БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ВОЙНАТА И ВОЕННИТЕ СИЛИ В НЕЯ
Предлагаме
на вниманието Ви един независим, но същевременно не безпристрастен, а напротив
– високопатриотичен преглед на събитията през
паметната Балканска война (1912-1913 г.), през погледа на военния експерт от
Военен клуб - Бургас
Иван Буджев.
Тракийско дружество “Антим І”,
Бургас
|
На нож |
През ХІХ век става ясно, че
Османската империя върви постепенно към своята гибел. На нейните балкански земи
се раждат нови държави. Нито една обаче от тях не се създава върху своята
естествена етническа територия.
След Берлинския конгрес през 1878 г.
нерешени остават тежки национални проблеми, които се превръщат в източник на
напрежения. Такива проблеми разделят и България от нейните съседи. Всяка една
от Балканските държави има основателни териториални претенции към Турция, но
нито една няма сили и достатъчно военна мощ за да постигне самостоятелно целите
си. Разпадащата се империя разполага все още с големи материални и човешки
ресурси, за да се справи с младите си съперници. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание и националистическата политика на
взелите през 1908 г. в Истанбул властта младотурци, тласка
България към войната, като средство за решаване на тежките й национални
проблеми.
Правителството на България взема
енергични мерки за превъоръжаване и подготовка на войската. Започват
дипломатически действия на сближение с русия, на чиято подкрепа се разчита в
бъдещата война с Турция.
Началото на второто десетилетие на ХХ век е благоприятно за изграждане на съюз между младите
балкански държави. Стимул за започване на война от този съюз срещу Турция дава
и нейната слабост в този момент. Младотурският
преврат от 1908 г. се оказва пагубен за дисциплината и намалява боеспособността
на турската войска. В Албания избухва въстание. Към септември 1911 г. започва
война между Италия и Турция за Триполитания и Киренайка, както тогава се е наричала днешна Либия.
В основата на изграждащия се
Балкански съюз залягат отношенията между България и Сърбия. Продължителните
преговори между двете страни и техните правителства приключват на 29 февруари 1912
г. с подписването на съюзен договор, придружен от тайна военна конвенция.
България поема основните тежести на
бъдещата война с Турция, като се задължава да мобилизира 350 хиляди армия. В
договора се извършва разпределение на балканските владения на империята. Сърбия
признава на България безспорното право да владее териториите на изток от Струма
и Родопите. България от своя страна признава сръбските права върху днешно
Косово и Новопазарския санджак.
В българо-сръбския договор е
предвидено от Македония да се формира една автономна област. В случай, че това
не се постигне, двете правителства уговарят зоните на бъдещите си владения. В
Северна и Северозападна Македония се установява т. нар. спорна зона. Арбитър при
нейното разпределение трябва да бъде руския император.
На 16 май 1912 г. с посредничеството
на Лондон е подписан таен “отбранителен” договор между България и Гърция, насочен
срещу Турция. Договорът е придружен от военна конвенция, определяща силите, с които
трябва да действа всяка една от страните. България се съгласява да предостави 300
хиляди войници, а Гърция само 120 хиляди. Но тук българската дипломация допуска
фатална грешка, като не уточнява бъдещата граница между двете държави. Така в
този договор най-важните проблеми - териториалните – остават спорни и неуредени.
Към Балканския съюз е привлечена и
Черна гора. Между нея и България се сключва само устно споразумение, като София
се съгласява да плаща по 1 златен лев дневно на всеки черногорски войник в
продължение на три месеца. Това е първият кредит отпуснат на друга държава от
България.
Инициатор и основна страна в
Балканския съюз е България. Тя сключва двустранни договори с всеки от
участниците, без те да са обвързани помежду си. Тези договори имат сериозни
недостатъци и крият опасности. България поема важни и огромни военни
ангажименти, без да гарантира в достатъчна степен политическите цели, които
преследва в бъдещата война. Тя влиза в Балканския съюз за да освободи Македония,
а нейните войски се изпращат в Източна Тракия.
През септември 1912 г. отношенията
между Балканските съюзници и Турция се изострят. Султанът отказва да даде
“пълна автономия” за християните в своите европейски владения, за които
настояват България, Гърция, Сърбия и Черна гора. Войната става неизбежна.
На 17 септември 1912 г. балканските
съюзници обявяват обща мобилизация и на 5 октомври 1912 г. в катедралната
църква “Св. Св. Кирил и Методий” в Стара Загора цар Фердинанд прочита манифеста
за обявяване на война на Османската империя.
От съюзническите войски най-многобройна
и силна е българската армия. България свиква под своите бойни знамена близо 600
хиляди души. Основната част от войската е организирана в три армии, начело на
които стоят способните генерали Васил Кутичев, Никола
Иванов и Радко Димитриев. Общото ръководство се
осъществява от помощник главнокомандващия генерал Михаил Савов и началник щаба
на армията генерал Иван Фичев. Много бежанци, дошли в
България през последните години и се включили в армията, не фигурират в мобилизационните
списъци. Хиляди чеда на Македония и Одринска Тракия горят от желание да вземат
участие в освобождението на родните си места.
По примера на българското опълчение
от последната Руско-Турска война, командването на армията издава заповед за формиране
на Македоно-Одринско опълчение. За командващ опълчението е назначен старият
опълченец, генерал от запаса Никола Генев.
За кратко време са оформени с голям
ентусиазъм 12 дружини, които носят знамената на градове от Тракия и Македония. Формирани
са над 50 чети с обща численост около 5200 души, които действат в тила на
турската армия. Те водят партизански действия, нападат и вършат саботажи, събират
разузнавателни сведения и защитават местното население от изстъпленията на
башибозука.
Според плана на съюзниците техните
войски трябва да настъпят в две стратегически оперативни направления – Източнотракийско и Македонско. Основните сили на Турция са
съсредоточени в Източна Тракия. Турската армия разполага със силни крепости при
Одрин и Лозенград. В Македония турското командване оставя по-малобройни и слаби
военни части. Това улеснява задачите на сръбските и гръцките войски.
След началото на войната българските
войски устремно настъпват в Източна Тракия. Първите големи сражения пламват по
линията Одрин-Лозенград. Турската армия претърпява поражение при селата Гечкенли, Селиолу, Ески полос, Петра,
Ериклер и други. С неудържими мощни атаки и удар “на
нож” храбрата българска пехота обръща противника в бягство. В боевете се
отличава с точния си огън и артилерията. Турските войски панически отстъпват. На
бойното поле те изоставят голямо количество оръдия, муниции и дават много
жертви и пленници. Одринската крепост е обсадена. Лозенград пада без бой, изоставен
под напора на легендарната Трета армия на генерал Радко Димитриев.
Българското командване забавя
преследването с няколко дни. Това дава възможност на турските войски да заемат
позиции на линията Люлебургаз-Караагач-Бунархисар. Решителните
боеве започват на 15 октомври и продължават няколко дни. Първа и Трета армии
разгромяват съсредоточените на тези позиции турски войски, които възлизат на
близо 130 хиляди души. Започва безредно отстъпление от страна на турците на
югоизток, като те изоставят цялата си полева артилерия от около 400 оръдия. Турското
командване успява да спре бягството едва на укрепената Чаталджанска
позиция.
Разгрома на турската армия на
линията Люлебургаз-Бунархисар е забележителен успех
за българската войска. Нейните устремени на юг части излизат на Мраморно море и
достигат на 40 км от Цариград.
По същото време Втора армия на
генерал Иванов стяга обръча около Одрин. Устремно настъпват в Източните Родопи
и опълченците от Македоно-Одринското опълчение. След ожесточени сражения е
освободена Западна Тракия. При село Мерхамли ференско се предава в плен Явер
паша заедно с целия си корпус, който наброява повече от 10 хиляди души.
В Македония настъпва Седма рилска
дивизия, усилена до 107 хиляди души и командвана от генерал Георги Тодоров. След
устремни атаки са освободени долините на Струма, Места и долното течение на
Вардар. На 21 октомври българските войски влизат в Солун. За съжаление предния
ден града е предаден от коменданта на турския гарнизон на гърците.
Успешно се развиват и бойните
действия по море. Малкият български флот предприема смели и енергични действия
и успява да парализира турските бойни кораби. Най-голям успех е постигнат на 8
ноември 1912 г., когато торпедоносецът “Дръзки” торпилира турския крайцер “Хамидис” и го вади от строя.
Свой принос във войната дава и
младата българска авиация. Тя извършва бойни и разузнавателни полети. Появата
на български самолети всява паника сред турските войски.
Изправена пред пълен разгром Турция
иска мир. На 28 октомври 1912 г. великият везир Кямил
паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която изказва желание за сключване
на примирие. България може да приключи войната при много благоприятни условия, но
Фердинанд отказва, защото има други намерения.
На 4 ноември 1912 г., по негова
заповед, българските войски атакуват укрепената Чаталджанска
позиция. Но турците вече разполагат със свежи сили от Мала
Азия. Сред българските войски вилнее холера, която коси хората. Благоприятният
момент за сключване на примирието е изпуснат. След 2 дни упорити боеве и тежки
жертви атаката завършва без успех. България трябва да приеме преговорите за мир,
но вече при много по-неблагоприятни условия за нея.
Примирието е подписано и на 20
ноември 1912 г. то влиза в сила. Преговорите за мир се водят в Лондонския
дворец “Сейнт Джеймс” под личното председателство на
външния министър на Великобритания сър Едуард Грей.
Балканските съюзници искат от Турция
всички земи на запад от линията Мидия-Родосто (днес Текирдаг) и Егейските острови. Но Високата порта, добила
самочувствие след неуспеха на българската армия при Чаталджа,
отхвърля това предложение. Преговорите се усложняват.
На 10 януари 1913 г. младотурците, които по това време са отстранени от власт, извършват
преврат начело с Махмуд Шевкет
паша и Енвер бей (зет на султана). Новото
правителство заявява, че ще търси изход от неблагоприятното за Турция положение
на бойното поле. Преговорите за мир са прекъснати.
Младотурците усилено подготвят своята армия за
настъпателни действия. В края на януари турците извършват десант при Булаир и Шаркьой, но техните
войски са разбити и отхвърлени от българските войски. Пропадат и опитите на
турската армия да постигне успех при Чаталджа. Турският
план за настъпление се проваля.
В ранната пролет на 1913 г. България
жъне нови славни победи. След устремени атаки на Втора армия Одрин е превзет на
13 март 1913 г. Турция отново пада на колене.
Преговорите за мир в Лондон са
подновени. На 17 май 1913 г. дипломатите слагат подпис по изработения мирен
договор. Турция отстъпва всички земи на север и запад от линията Мидия-Енос и островите в Егейско море. Албания е
провъзгласена за независима държава.
Балканската война е наистина повод
за национална гордост и за поука от грешките на цар Фердинанд. През 1912 г. българската
нация е единна, както е била само по време на Съединението. България се къпе в
лъчите на славата.
Но… настъпва денят на престъпното
безумие – 16 юни 1913 г. Започва братоубийствената Междусъюзническа война и
всичко от триумфа на България се превръща в трагедия, и всичко отива по
дяволите.
ПОБЕДОНОСНАТА АТАКА СРЕЩУ ТУРСКИЯ КРАЙЦЕР “ХАМИДИС”
Успешната атака на отряда български
торпедоносци срещу турския крайцер “Хамидис” на 8
ноември 1912 г. е не само най-популярния епизод от участието на българския
военен флот в Балканската война, но и най-ярката страна в българската
военноморска история.
В хода на научното изследване на
българската периодика от 1912 до 1939 г. по въпроси, свързани с морската ни
история, бяха издирени над 60 публикации, интерпретиращи атаката, но те
несъмнено са много повече. Това събитие е отразено в публикациите на вестниците
“Утро” и “Дневник”, както и на популярната през 1912 г. пощенска картичка, изобразяваща
български войник в атака “на нож”, стъпил с единия си крак на крайцера “Дръзки”,
а с десния си крак, силно удължен, рита и преобръща във водата турския крайцер
“Хамидис”. В тези публикации във вестниците и
пощенската марка се обявява потапянето на крайцера “Хамидис”
от торпедо на българския торпедоносец “Дръзки”.
Сега в морския музей в Истанбул виси
една картина, която пресъздава събитието от този ден, но силно интерпретирано. На
картината е изобразен крайцера “Хамидис” с обяснение
под нея, че корабът се оттегля след успешна бомбардировка на Варна през 1912 г.
Командир на торпедоносеца “Дръзки” е
мичман І ранг Георги Купов. Георги Купов носи военно звание, отговарящо сега на старши
лейтенант. Така е записано и в официално заверения вахтен
журнал на торпедоносеца “Дръзки” – който се съхранява във Военноморския музей в
гр. Варна.
В официалния служебен списък на
известния ни морски офицер, който се съхранява в централния военен архив в гр. Велико
Търново, е записано, че с височайша заповед на действащата армия №47 от 15
октомври 1912 г., мичман І ранг Георги Купов е
произведен в чин лейтенант - съответстващ на днешния капитан-лейтенант.
Георги Купов
завършва едногодишен минен офицерски курс в Кронщад, Русия,
през октомври 1908 г., с което става един от най-подготвените наши морски
офицери в областта на използването на торпедно оръжие, което тогава се е
наричало “Самодвижеща се мина”. От ноември 1909 г. до
май 1910 г. е изпратен на служба в Минната част на Дунавската флотилия, чийто
кораби нямат на въоръжение торпеда.
Ето и самото събитие по торпелирането и изваждането от строя на крайцера “Хамидис”. В нощта на 7-ми срещу 8-ми ноември, сряда, турският
военен крайцер “Хамидис” замисля неочаквано да се
доближи и нападне бреговете край Варна, да направи десант и да стовари войски. Но
вахтения моряк забелязва още отдалеч крайцера и
докладва на командването на торпедоносеца “Дръзки”. Разстоянието между него и
турския крайцер “Хамидис” се смалява и в удобния
момент той е торпилиран от няколко миноноски. На
Турция се нанася още една смъртна рана. Докато победоносната българска армия
успява да победи турската армия и да я принуди да се оттегли в Цариград, нашата
иначе малка флотилия не остава безучастна в борбата срещу вековния враг и
помага всячески на отечеството си.
След тази смела атака пресата гръмва
със заглавия като: “Смелият подвиг на българските моряци потопи турския гигант
“Хамидис” с няколко миноноски”
или “Будното око на моряка забеляза турския “Хамидис”
и други такива.
За България тази война е дело велико
и свещено за освобождаване на земите, оставени от Берлинския договор под
робство. Чуждестранните кореспонденти признават в своите пулбикации
“Цял народ воюва”. Още от първите дни на войната се занизват забележителни
бойни операции на Българската армия – млада, но добре обучена. Въпреки огромния
фронт, тя като нарастваща лавина помита останките от робството. Най-сетне
свободно започват да дишат някои от освободените южни български райони. Българския
войник върши чудеса на фронта, спечелвайки невероятни сражения.
Незабравими остават боевете при
Лозенград, Люлебургас, Бунархисар,
Булаир. Апогея на бойната слава на българската армия
в тази война е превземането на Одринската крепост, която е една от най-могъщите
и непревземаеми крепости в Европа. Но проведената класическа Одринска операция
опровергава това твърдение. На 13 март 1913 г. крепостта пада. За славната
победа оставят костите си 1316 чеда на България. На 3 април Турция предлага
примирие, а на 17 май 1913 г. е подписан Лондонския мирен договор.
Иван Буджев
Координатор на клуб “Подвиг”
при Военен клуб, Бургас.
|
Член е на СОСЗР, активен член на Бюрото на Общинския съвет на СОСЗР и координатор на клуб “Подвиг” при ВК-Бургас – колективен спомагателен член на СВВБ-Бургас. Като координатор на този клуб – развиващ
патриотична и родолюбива дейност, той издирва, събира и систематизира снимков
материал, публикации, както и исторически факти за героичното минало на
българските воини, отдали живота си за националното освобождение, обединение
и независимостта на България. Провел е десетки срещи и тематични вечери,
посветени на видни пълководци и военноначалници в
българската военна история. За особени заслуги
към дейността на СВВБ-Бургас, за съхраняване
паметта и героизма на ветераните от войните и за провеждане на систематична и
последователна военно-патриотична и родолюбива дейност сред младото поколение
– достойни потомци на ветераните, същият с протокол №2/27.10.2005 г. на
Областния съвет на СВВБ, гр. Бургас, е удостоен с
почетната значка на ЦС на СВВБ
“Ветеран от войните”. Този материал е откъс
от подготвяната от него книга “Военноначалници и първостроители на Българската армия” в която той е събрал и систематизирал
биографични данни и любопитни факти от живота и делото на бележити генерали, военноначалници и първостроители
на Българската армия. Книгата се посвещава на 100-годишнината от създаването
на СОЗ, прераснал в СОСЗР
и 3-годишнината от създаването на клуб “Подвиг” при ВК-Бургас. |
Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg