|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Конт Андрованти” №5, тел.
056/841-415; 088/799-64-34 |
||||||
ИСТОРИЯ
СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
(6 септември 1885 г.)
Предлагаме
на вниманието Ви един независим, но същевременно не безпристрастен, а напротив
– високопатриотичен преглед на събитията от 6 септември 1885 г., през погледа
на военния експерт от Военен клуб - Бургас Иван Буджев.
Тракийско дружество “Антим І”,
Бургас
|
БТЦРК: Коста Паница, Иван Стоянович, Захари Стоянов, Иван
Андонов и Димитър Ризов |
Три месеца след възторга и радостта
от възкресението на освободена България Великите сили провеждат политика
единствено в свой интерес. Уплашени от превръщането на България в доминираща по
население и територия балканска държава със силно руско влияние, в средата на
юли 1878 г. Великите сили ревизират Санстефанския мирен договор. В Берлин по
най-несправедлив начин е наложена особено тежка присъда спрямо току що
освободената и възкръснала балканска държава.
С решенията си, скрепени в
Берлинския договор от 13 юли 1878 г., европейските водещи сили извършват
нечувано спрямо българския народ престъпление – драконовски дележ на нейната
територия. Германският канцлер Бисмарк е един от бащите на тази присъда.
Територията, призната от
Санстефанския договор е жестоко разкроена и орязана. България е определена за
трибутарно (васално за Турция) княжество, включващо в границите си: Мизия, Добруджа
и Софийска област. Земите на юг от Балкана, между Черно море, Ихтиманска Средна
гора и Сакар планина, са обособени като автономна турска провинция, наречена
Източна Румелия. А останалата част от Санстефанска България – Рило-родопския
масив, Пирин планина, Беломорска Тракия и Македония са върнати в турските
европейски предели. По този начин усилията и многобройните жертви за
Освобождението са обезсмислени, защото под османско владение както е било преди
Освобождението остават две трети от българското население.
Този договор, според френските
историци Е. Левис и А. Рамбо, е паметник на егоизма, дело на завистта, на
личните отношения, акт неморален и долен, защото вместо да осигури мира, той
създава много поводи за конфликти и войни в бъдеще.
Това от своя страна предизвиква не
само възмущение, но и неколкомесечна остра реакция на българите, както в
Княжеството, така и в Източна Румелия, и оставащите под турски гнет части от
целокупна България.
След решенията на Берлинския конгрес
се подновява процеса на национално-освободителната борба във всичките му форми.
Започват да се изпращат петиции и протести до авторите на Берлинския договор, свикват
се митинги и демонстрации срещу техните решения. Търсят се влиятелни застъпници
сред европейското обществено мнение. Възрожденци и национал-революционери от
Княжеството и автономната област като Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Захари
Стоянов, Иван Вазов, Константин Величков, Коста Паница стават инициатори на т. нар.
“Съединистко движение”, което изгражда комитетите “Единство” в много селища
северно и южно от Балкана.
В Македония се организира въоръжена
съпротива, като селата и паланките от долината на реките Струма и Места
въстават. На 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание, продължило
до пролетта на 1879 г. А в Охрид е организирана Антитурска завера.
Всичко това обаче е напразно. Берлинският
договор е наложен и стриктното спазване и прилагане на неговите клаузи, дипломатическите
представители на Великите сили следят строго.
Единствено българският народ от
двете страни на Балкана отказва да се примири с несправедливостта и извършеното
над него политическо, териториално, стопанско-икономическо и етническо насилие.
Всички са единомишленици по отношение на обединението на Княжество България с
Източна Румелия.
Пред опасността от връщане на турски
гарнизони в Източна Румелия, започва изграждането на гимнастически дружества, които
с оръжие да се противопоставят на намеренията на държавната власт на Турция. В
продължение на 7 години с различна интензивност се полагат усилия за ревизиране
на Берлинския договор и възстановяване на границите от 3 март 1878 г.
Въпреки съпричастността на членовете
на руската военна и гражданска администрация в областта, официалните
императорски представители не подкрепят инициативата. По това време Русия се
опасявала от ескалация на напрежение на Балканите, която да предизвика конфликт
с останалите Велики сили и дори от въоръжен сблъсък, за който Русия не била
готова.
Пропадналата акция през 1880 г. не
отчаяла съединистите. Независимо от пропадналата акция южно-българските дейци
подготвили специален “мемоар”, който да се връчи на правителствата на Великите
сили. В него се обяснявало твърдото намерение на населението от автономната
област за обединяване с Княжество България. Мисията на делегацията пропада
поради това, че не е приета от нито едно меродавно правителство. Княжеското
правителство, подложено на масирана атака от страна на чуждите дипломатически
представители, налага преустановяване на тази “съединистка акция”, с което
опитът за обединение пропада.
Разочаровано и възмутено от
политиката на Великите сили, обществото в областта не се отказва от идеята за
обединение. През 1885 г. живите поборници отново вземат инициативата за
решителни действия за обединение не само на Източна Румелия с Княжество
България, а за приобщаване на всички откъснати части на отечеството – в това
число Македония и Тракия.
През април 1885 г. комитетът на
Захари Стоянов се преименува в Таен централен революционен комитет (БТЦРК) и
приема програма и устав по подобие на Гюргевския от 1875 г. По изпитания от 1876
г. революционен стил, дейността му е активизирана и в различните селища на
автономната провинция – Хасково, Стара Загора, Чирпан, Сливен, Ямбол, Пазарджик,
Панагюрище, Харманли, Стани мъка (сега Асеновград). В селата Г. Конаре, Конуш, Царацово
и Дермендере се създават частни комитети, в които са привлечени стари поборници
и сподвижници на Левски и апостоли от Априлското въстание.
През лятото на 1885 г. комитетите
използват всеки повод за широка демонстрация и агитация за съединение. Чествания,
посветени на гибелта на Хр. Ботев, Хаджи Димитър и на боевете при Шипка се
превръщат във всенародни празници, посветени на идеята за обединение. Паралелно
с това се обсъждат важни въпроси от плана за преврат.
На 3 август 1885 г. в с. Дермендере (сега
село Първенец) до Пловдив се свиква разширено заседание на БТЦРК. В
присъствието на най-активните дейци от провинцията, между които Чардафон Велики,
Ст. Филипов, войводата Панайот Хитов и други, е определена датата на въстанието.
Уточнени са също и задачите на частните комитети по време на акцията. На 23
август е обсъден конкретния план за провеждането на въстанието. Взема се
решение в него да участват както народни чети, така и милицията (редовната
войска) още повече, че нейните командири са в съзаклятието.
На 2 август сигналът за въстанието е
даден в героично Панагюрище. Местният комитет съставен главно от младежи под
ръководството на председателя си Тодор Хаджикирилов, провежда демонстрация, на
която се издига лозунг “Долу Румелия, да живее Съединението!”. Изпратената
полиция арестува инициаторите, но гражданството превзема околийското управление
и освобождава арестантите.
По повод на бунта вестник “Борба”, списван
от Захари Стоянов, пише: “В Панагюрище, главният лагер на Бенковски, където
изгърмяха най-напред черешовите топове, вчера, 2-ри т.г. се извикало “Долу
Румелия!”.
Гърмежът на 40 пушки поздравил тия
високо патриотични души. Камбаните биели. Четите от Голямо Конаре, Конуш, Чирпан
и Копривщица получават задача да се придвижат към столицата на областта и на 5
срещу 6 септември да блокират Пловдив, и съвместно с гарнизона под командването
на майор Данаил Николаев, да свалят местната администрация и завземат цялата
власт.
Независимо от някои разминавания в
действията, през нощта на 5 септември дружината на майор Николаев и четата на
Чардафон Велики от Голямо Конаре влизат в града, обкръжават резиденцията на
генерал-губернатора и арестуват Гаврил Кръстевич, който е главен управител на
областта. Сутринта под конвой той е изпратен за Голямо Конаре.
От състава на ВТЦРК е формирано
временно правителство, което провъзгласява Съединението. Начело на временното
правителство е поставен д-р Странски, а за главнокомонадващ е назначен майор
Николаев. Незабавно е изпратена телеграма до българския княз Александър
Батенберг, който да бъде държавен глава на вече обединена България.
Населението от всички селища на
бившата автономна провинция посреща вестта за въстанието с голямо въодушевление.
Местните комитети и чети без особени инциденти свалят старата администрация, назначена
от генерал-губернаторството. Само в село Калфата (сега с. Съединение), Старозагорско,
се стига до сблъсък между Чирпанската чета и войската, при която загиват петима
четници. Жертва на Съединението става и началникът на Пловдивската жандармерия
и член на временното правителство капитан Райчо Николов. Той е убит от случаен
изстрел.
Цяла Южна България е обхваната от
демонстрации и масови обществени прояви в подкрепа на Съединението.
Княз Александър І, намиращ се по
това време във Варна, получава телеграмата на временното правителство за
провъзгласяване на Съединението. Опасяващ се от реакцията на Великите сили, първоначално
проявил колебание, но под натиска на министър-председателя на Княжеството Петко
Каравелов, тръгва за Русе и през Търново, на 9 септември, пристига в Пловдив, тържествено
посрещнат от населението и временното правителство, което се саморазпуска.
Съединението е събитие с огромно
национално значение и актуално звучене. То може да бъде образец за съвременните
политици, как да отстояват изконните интереси на нашия народ и държава. С него
по безкръвен начин е осъществен идеалът за обединение на простиращите се
северно и южно от Балкана изкуствено създадени български държави.
Инициаторите и неговите ръководители
вземат това важно решение в най-благоприятния момент за акцията. Възползвайки
се от конкретната ситуация на Балканите и настроенията на обществото в областта,
те предприемат решителна крачка към реализиране на националния идеал. Военната
защита на Съединението пък е пример за това как може да бъде увлечено цялото
население на обединената държава, без оглед на етнически произход, в святото
дело – отбиване на вероломното чуждо нашествие. Загърбвайки различните партийни
и политически интереси, всички слоеве на населението и утвърдилите се
политически субекти се вдигат в името на целокупността на народа в рамките на
една държава.
Иван Буджев
Координатор на клуб “Подвиг”
при Военен клуб, Бургас.
|
Член е на СОСЗР,
активен член на Бюрото на Общинския съвет на СОСЗР и координатор на клуб
“Подвиг” при ВК-Бургас – колективен спомагателен член на СВВБ-Бургас. Като
координатор на този клуб – развиващ патриотична и родолюбива дейност, той
издирва, събира и систематизира снимков материал, публикации, както и
исторически факти за героичното минало на българските воини, отдали живота си
за националното освобождение, обединение и независимостта на България. Провел
е десетки срещи и тематични вечери, посветени на видни пълководци и
военноначалници в българската военна история. За особени заслуги
към дейността на СВВБ-Бургас, за съхраняване паметта и героизма на ветераните
от войните и за провеждане на систематична и последователна
военно-патриотична и родолюбива дейност сред младото поколение – достойни
потомци на ветераните, същият с протокол №2/27.10.2005 г. на Областния съвет
на СВВБ, гр. Бургас, е удостоен с почетната значка на ЦС на СВВБ “Ветеран от
войните”. Този материал е откъс
от подготвяната от него книга “Военноначалници и първостроители на
Българската армия” в която той е
събрал и систематизирал биографични данни и любопитни факти от живота и
делото на бележити генерали, военноначалници и първостроители на Българската
армия. Книгата се посвещава на 100-годишнината от създаването на СОЗ,
прераснал в СОСЗР и 3-годишнината от създаването на клуб “Подвиг” при
ВК-Бургас. |
Тракийско дружество «Антим Първи»
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/841-415; 088/799-64-34
E-mail: trakbs@mail.bg