гр. Бургас, ул. “Св. Патриарх Евтимий” 122, тел. 056/ 994-809; 056/536-490; 088/799-64-34









Petya Dubarova
Петя Дубарова

Here I Am, In Perfect Leaf Today

Ето ме днес съвършено разлистена



ISBN: 978-954-471-132-0



Превод на английски: Дон Уилсън

Редактор: Елица Дубарова

Графичен дизайн: Петра Лимоза




Първата книга на Петя Дубарова на английски, издадена в САЩ през 1992 г., превод Дон Уилсън.
Настоящото издание е двуезично – преводите на английски и съответните оригинални творби на български.


Книгата е формат 70х100/24 (16х16 см), 180 стр., съдържа над 55 стихотворения и два разказа,
предговор от славяниста от Casstleton State College Юри Видов Караджордж
и послеслов от сестрата на Петя – Елица Дубарова.






The phenomenon Petya Dubarova (1962-1979) is unique in Bulgarian literature – or in any literature anywhere, for that matter. Save some pieces of juvenilia written between the ages often and thirteen, Dubarova, during the very short literary career she had, created a body of poetry which bears the marks of a prodigious talent.

At fifteen Dubarova was already displaying a mastery of form and language, particularly in the imaginative (sui generis) use of metaphors and similes, and an exceptional poetic vigor. At sixteen (reportedly, Dubarova did not write much at all during the last year of her life) the poet enriched her work with philosophical considerations relating to the meaning of human experience – specifically in the context of the possibility of universal goodness and of man’s capacity to be strong, dignified, virtuous. In a short poem entitled “The Sea... II” the poet presents herself as such person: “And mute and stretched out here I stand, / alone below the sky upon the sand, / and feeling big and proud to be / as strong and good as is the sea.” Still, Dubarova took her own life at the age of seventeen. Brusquely, she must have come to, the conclusion that the world has no use for nobility of mind and soul. As Belin Tonchev puts it in “Young Poeis of a New Bulgaria” (see WLT 66:1, p. 160), “It was a tragic reaction to the first brutal attempt on behalf of her surroundings to invade her world of refinement.” Four collections of poems have been published posthumously: “Me and the Sea” in 1980, “Poetry” in 1984, “Sparrow” in 1987, and “The Bluest Magic” In 1988.

As could be expected, some of Dubarova’s subject matter pertains to the daily events, tasks, and concerns of a schoolgirl: attending school, working or not on class assignments, leisure time on weekends, passion for a boyfriend, et cetera. In “Thoughts in Class” Dubarova writes: “I’m tired of always being well-behaved, / of being in class, of listening with no noise, / and nothing but the pen to softly speak to me / on sheets of white and with a inky voice.” The poet describes boys with such lines as “Men’s veins that suddenly are branching out so, / and broad and raised-up shoulders.” In “Saturday” she thinks of herself as being “dark, not understood / and lithe, and wild just like a lynx. / Fatigue transforms into capricious mood / and leaves me like a mended wound.” But then on Mondays, “I’ll put myself inside / a jumper with the blackboard coloring outside, / and I will be a food girl once again!

In one of several poems dedicated to dreams or to daydreaming, Dubarova writes: “My dream waits there for me, and from it with cry, / the first the purest, like a newborn child, / will tremble Monday, cry a moment, / and in my smiling hands will lie.”: In “The Dream Touches Me”, with unique freshness and originality, Dubarova translates a poetic perception of trivial external occurrences: “As homeless as the fish, / fall leaves chase each other, crackling, / drunken from the rain; / vain, they’ve tucked their veins in / using stems as hairpins / comically, and songlike / they swing along in herds.” In other poems the child-poet contemplates aspects of her relations with the outside world with the profound maturity of an adult. In “As Innocent as Childish Waywardness” (dedicated to her father) she writes with striking power about the disparities and cruelty of human interplay: “I feel alone, alone and no one else’s – / enticed by evanescent glory / and wounded by the cold indifferences, / it [one red and graceful aching, playing the scales of a song in her head] saves me, powerfully, silently.

Frequently, Dubarova’s poetry attests to an incomprehensible (for her age) insight regarding the complexities and paradoxes in life. In “Come Now,” deploring the pollution of the sea, she addresses herself to the artist’s consciousness and to his responsibility: “And come now, savior-poet, / not with paper, pencil, not to cry together / (how easy crying over sheets of paper). / Let’s lock up the poison and the dark power / haunting mankind! Hurry, brother!” In another poem of similar tone, entitled “To a Poet”, Dubarova reminds the artist where he really stands and what his responsibilities are. ‘

Poet, I hate your clutching muse,

she’s always calling you from people, far away;

how caught you are in netting of illusions

and secrets by these gods to whom you pray!


Pagan, you must shoot those deities,

don't you believe when they say “Come”!

The earth beneath you, simple as a flower, hums,

is whispering with the timbre of the bees!


You come to us, just touchingly unskilled,

confused; stay as you are –

here, only here, tormented man, fulfilled,

your verse will come into the world alive!

C. G. Jung includes intuition of this order along with its esthetic rendition as part of “a living psychic force”, referring to it as “the child archetype which manifests itself in times of crisis as a redeeming, saving intelligence.” (The poetry of Wordsworth is given as the model example of Jung’s assumptions.) In any event, as a whole, Dubarova’s work fits well in this category. It sets forth the idea that harmony can coexist with personality and that chaos at large can be dealt with.

It is no wonder that translator D. D. Wilson, who spent some time in Bulgaria teaching English, decided, after acquainting himself with the work of Dubarova, to prepare this first book of her poetry and prose in English, presenting fifty poems, an exquisite short story (in the form of a dialogue between Petya the poet and Petya the persona), several excerpts from her lengthy diary, and some useful and interesting information about her life. Wilson and his collaborators have acquitted themselves admirably. There will undoubtedly be other translations (into English and into other languages) of Dubarova’s poetry, and Wilson will have been the pioneer. If I had to read only one collection by a teenage poet (in any language) amid the dreariness of a long northern winter, it would be that of Petya Dubarova.


Yuri Vidov Karageorge

Castleton State College




Петя Дубарова – българският пристан зелен


Петя Дубарова е най-младата сред големите творци на България. Родена на 25 април 1962 година в Бургас, животът й трагично завършва едва на 17 години, когато на 4 декември 1979 година младият поетичен гений прави своя личен и едновременно с това социално мотивиран избор и слага край на живота си.

Петя Дубарова оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на текстове на популярни песни на съставите “Би Джийс”, Смоуки”, “Пух”, Бийтълс” и други.

Множеството публикации приживе на поетесата я правят изключително популярна в литературните и младежките среди, където да си печатан по това време е висш знак за творческо признание. Петя Дубарова печата непрекъснато в периодични местни и централни издания (в повечето случаи редом със зрели утвърдени поети, отколкото на страници, предвидени за детско творчество).

Непосредствено след смъртта й излиза нейната самостоятелна стихосбирка “Аз и морето”, която печели Националния конкурс за най-добра първа книга “Южна пролет”, а няколко години по-късно (1984) излиза и почти цялото творчество на поетесата (поезия, проза, дневници, кореспонденция, художествени преводи), събрано в книгата “Най-синьото вълшебство”. Огромните тиражи се изчерпват мигновено. Факторите, които повлияват тази своеобразна масова фасцинация от творчеството и личността на Петя Дубарова са различни – от литературно и нелитературно естество.

Феноменалната проява на поетическа зрелост и майсторско перо в периода от 8 до 17 години (по принцип) е силно психологически въздействаща и респектираща за читателите на литературни текстове. В творчеството на Петя Дубарова съотношението между типичните за възрастта възможности и това, което ни се представя, с цялата му поетологическа стойност, е абсолютно неравномерно. Предполагаемата ниска “естетика”, характерна за детската възраст, е в очевидно противоречие с дълбоката рефлексия върху чувството за вина и чувството за смъртта, намиращи израз още в първите стихотворения на Петя. И вината, и смъртта са метафорично предадени и носят смисъла на лично преживявана потиснастост, която валидно се проектира към неприемане на репресивните процедури на режима (все едно дали е училищен, социален или държавен), в който животът тече. В цялото творчество на Петя Дубарова се прокрадва мотивът за ограбването, насилствено отнетото преживяване на хармония, блаженство и сливане с природата (“...но някой път/ така ми се приисква да избягам/ от всички тези думи и числа/ и вятър на гърба ми длан да слага,/ да тичам с автобусни колела./ Тогава аз забравям за урока/ и моите разтворени очи/ се пълнят мигом с хиляди посоки.../ Класът урока слуша и мълчи./ В такива часове аз тихо бликам/ най-искрените свои стихове,/ но чуя ли, че името ми викат,/ ги скривам като малки грехове/ в очите си. Как хубаво, горещо е/ с тяхната червена светлина!/ Но днеска след родителската среща/ те всички се превръщат във вина.”) (Изповед). Друго интересно потвърждение в тази посока е наблюдението, че концептуална нишка на цялото творчество на Дубарова е образът на тайната. Този образ последователно се явява още от първите й стихотворения и завършва своето проявление в мистично отворения последен стих, оставен предсмъртно от Петя “...зад стените на голямата къща – тайна”. Тоест, очевидно е, че постигнатото проникновение за нещата е доминирано от екзистенциално и социално осмисляне. Тайната отваря в себе си бездна от значения, които могат да се отнесат както към познатите измерения на системата, така и към универсалните проекции на човешко-лично преживяване (етика, естетика, микро- и макрокосмос и прочее)

В България стиховете на Петя Дубарова (приживе и посмъртно) системно се преписват от ръка на ръка като апокрифни скрижали, съдържащи истината за друг, по- красив живот (това се случва симптоматично със стихотворенията, съдържащи апокалиптическа и философска образност, осмислена съвсем очевидно в знаците на отрицанието на действителността: “Посвещение”, “Моят ад”, “Настроение” и други.)

Смъртта на Петя предизвиква масов шок, отекващ всеобхватно в националното пространство. Активира се друг аспект на възприемането й – бихме могли да го определим условно като нелитературен или социален (но без да пренебрегваме, че в основата на всеки социален аспект на едно творчество пак е литературността).

Поети, писатели, интелектуалци изразяват не толкова човешката си покруса от смъртта на едно младо момиче, колкото тегнещия страх, че загубата е голяма, но и предопределена, че нещо има да се случва. Тогава се зараждат и първите съмнения в прав(ил)ните основания на системата. Жестът на самоубийството на Петя Дубарова по неведом (а може би и по съвсем естествен) начин започва да се тълкува изключително като (анти)социален, доколкото става дума за отказ от причастността към властващата система и принуди от всякакво естество. Става ясно, че нищо от образността на детското перо не е било случайно попадение, защото вярващият в своята собствена действителност лирически “аз” на твореца създава различната действителност и пребивава в нея пълноценно дотолкова , че успява да въвлече и другите за живот в нея: “Побързай, братко! Да заключим нека отровата и силата нечиста, която е обхванала човека” в стихотворението “Ела сега” или “ ... а някъде на топло зад очите ми узряват като гроздове вселени. Вземете ги! Побързайте! Как хубаво е с моите загадъчни вселени. Изпийте с очите си вселените, родени от стиха ми и от мене!...” в стихотворението “Невинна като детско своеволие”. Подобно поетическо съзнание е креативно, божествено, то носи трансформиращ енергиен заряд, който е условие за постигане на отвъдността (в трансцедентален смисъл), а така и на битийната цялостност. Така една поезия, в която Богът не присъства като базисен концепт, го изговаря, и в крайна сметка го постига по уникален начин, без да губи кръвната връзка със света и неговите добри дадености.

В така претворената действителност, лирическият Аз съществува автентично. И ако се върнем към социокултурното измерение на времето, в което поетесата живее, може да се каже, че в кода на социалистическото възприемане цялото творчество на Петя Дубарова търси и намира своите основания в поетично пресъздадения бунт срещу затварянето на границите, бунт срещу системата по принцип (а не конкретно и само срещу комунистическата система). Творческият и житейският избор на Петя Дубарова имат онтологична определеност, доколкото цялостното й присъствие е вън от вакуума на 60-те и 70-те години на изминалия век.

Все още отстоянието във времето от смъртта на Петя Дубарова досега не е достатъчно, за да заличи живия спомен на връстниците и почитателите й. Но е озадачаващо все пак, че вече 30 и повече години сантиментът съществува, а процесите на митологизиране на личността не спират да се вихрят под една или друга форма в литературното и медийното пространство. Това е особено показателно за универсалното въздействие на поезията на Петя Дубарова върху читателите, независимо от поколенческата им принадлежност. Тоест, ако доскоро можехме да си обясним тези процеси на митологизация като естествена последица от механизмите на надзора и наказанието, прилагани в страните от Източния блок, то към днешния момент не ни остава нищо друго, освен да приемем, че творчеството на Петя Дубарова, в удивителен унисон с личностното й “присъствие” (разкрито ни чрез дневниците и кореспонденцията), има формираща роля за всеки, който иска да се идентифицира чрез поетичното изкуство, да преживее своеобразен катарзис. Това означава, че чрез творчеството се изпълнява своеобразна инициация, която довежда до партиципация и духовно усъвършенстване, тоест, имаме активиране на чист, автентичен, първичен мит.

Най-интересният факт в случая е, че в чужбина без да се интересуват от тези процеси на митологизация, преводачи и издатели, редактори на чужди списания и антологии, избират творчеството на Петя Дубарова като представително за съвременната българска литература и често нейните стихове се явяват на страниците на авторитетни световни антологии. Един от показателните примери за възприемането на тази млада поезия като модерна и значеща за България е включването на Петя Дубарова в Европейската антология “Пасажи” (2001), където между Шекспир, Гьоте, Петрарка и Бекет, е тя – Петя Дубарова – избрана да представя националната ни литература, при това неслучайно с едно от най-модернозвучащите стихотворения “Настроение” (“Препъна се в облака небето...”).

Сега в ръцете си държите една стихосбирка, също толкова натоварена с емоция, колкото и личността на Петя. “Ето ме днес съвършено разлистена” (“Here I Am, In Perfect Leaf Today”) е поетичната книга на Петя, излязла в Америка още през 1992 година, но издирена, намерена и представена в България едва през 2008 година – 16 години по-късно. Тази стихосбирка е знакова поне в няколко посоки:

1. Млад български автор е преведен и издаден в самостоятелна книга съвсем тайно, а това ще рече и нелобистки.

2. Книгата се изчерпва в същата година на издаването й и зад този успех не стоят никакви политически, националистически или каквито и да било посткомунистически обстоятелства, предпоставки или съображения. Нещата се случват естествено и съвсем в духа на стихийното утвърждаване на Петя.

3. Една година след излизането на стихосбирката “Ето ме днес съвършено разлистена”, славистът от Casstleton State College Юри Видов Караджордж ще възкликне (без самият той да е подложен на сугестивното влияние на митологизациите, които съпровождат четенето на Дубарова в България): “Ако трябваше да прочета само една стихосбирка на млад поет (независимо от националността), сред скуката на дълга северна зима, бих избрал тази на Петя Дубарова”.

А най-изумителният знак, с който е белязана появата на “Here I Am, In Perfect Leaf Today”, е провиденциалисткото послание, изведено от издателите като заглавие на американската стихосбирка: “Ето ме днес съвършено разлистена” идва с цялата си валидност именно днес, когато Петя Дубарова се чете и превежда в цял свят, а разлистването на духовните й послания е “разлистване” на човешки откровения от върховен порядък.

Цялото творчество на Дубарова е уникално именно с това, че формира усети за автентично и свободно живеене, тоест картините, изваяни с поетическата лекота на перото, нямат потребителска стойност, а дълбоко психическа. Такова творчество съживява у човека закърнели способности за емпатия. Присъствието на тази поезия в българското литературно пространство е белязано от феноменалното усещане за преживяване на идеален свят, и независимо от максималната конкретност и визуалната плътност на образните проекции в поезията на Дубарова, произведенията й предизвикват мисъл за първоначалата и мистическите основания на битието. В такава перспектива може да се каже, че творчеството на Петя Дубарова е необходимо именно днес, когато изкуствената умозрителност и философски патос на новата художествена литература (края на миналия – началото на настоящия век), разми собствено литературните си граници до степен, в която понятието литература започна да губи изконен смисъл и принадлежност.


Елица Дубарова




* * *


Here I am, in perfect leaf today.

With diabolic strength my gesture shines.

And in these vats with boiling herbs, my eyes,

are truths and secrets bubbling away.


I've drunk the blood of insects that are green

for very long. From dying birds I ate

live meat. And every palm I read. I've seen

the future – so I'd have a little devil's heart.


Not to be an ignorant almighty,

nor play so fast-and-loose with human destiny,

but so that you'd keep scooping up from me

and never till the ending scoop it all.


I came to scorn the magical and fabulous.

I must – I said – stop searching so haphazardly.

And so I wish that living human sciences

would all become good Fairies helping me!





Farewell Summer


Maliciously and with a cry, a pair

of cruel scissors nibbled off my hair,

and on the floor has scattered it like sand,

and nothing since has beautified my back.


The wardrobe holds my red, red dress,

it lies there wrinkled and depressed.

The hanger squeals aloud with malice

about the weight of my black jumper.


I put my dry swim suit away,

a tang of salt and sand and rock remains;

the sea is bitter like a beer – it means

that we have got to be apart.


Our Lunapark's departing docilely,

is taking lights, light laughs away,

and our Sea Garden is becoming grey,

more grey than swirly dust.


Farewell my lovely summer then,

I'm sure that I will be with you again;

today I rush to join my flock,

before the threshold of the school and happy.







At times I am so very good,

that all my body tingles, and it hurts.

My veins are interlaced to make a wood

and seek a new and noble name for me.


At times I am so very good!

In the yard the evergreen is hiding me

within its basket. And an uninvented game

finds my hands in seeking me!


I am light like honey sometimes.

And then light lips are loving me.

I am a golden sunflower sometimes,

lovely like a schoolgirl.


At times I'm very good and white.

How very seldom I am white!

And then I want to give a

dream to all. And all my love


to shatter into particles of glass,

to scatter round and warm good hands.

And after giving juice to some one's living

stem, to keep my secret that I live.


* * *


Ето ме днес съвършено разлистена.

Дяволска сила във жеста ми свети.

А във очите ми тайни и истини

врат като билки в магийни котлета.


Дълго пих кръв от зелени насéкоми.

Живо месо от издъхващо птиче

ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,

за да добия сърце дяволиче.


После презрях и магии, и измислици.

Стига съм търсила – казах – наслуки.

И пожелах да ми станат орисници

всичките живи човешки науки.


Не за да бъда всевластна незнайница,

нито с човешки съдби да играя,

а да гребете от мене и никога

да не ме изгребете докрая!





Сбогом, лято


Една жестока ножица със крясък

отхапа злобно моите коси,

разпръсна ги по пода като пясък,

гърба ми вече нищо не краси.


Червената ми рокля в гардероба

посърнала, измачкана лежи.

Проскърцва закачалката със злоба,

че черната престилка й тежи.


Изсъхналия бански аз прибирам

с дъха на сол, на пясък и скали,

морето е горчиво като бира,

че трябва с него да се разделим.


Смирено лунапаркът си отива,

отнася светлини и светъл смях,

и морската градина става сива,

по-сива и от вихърния прах.


Довиждане, красиво мое лято,

аз вярвам, че ще бъда с тебе пак.

Днес бързам да се слея с мойто ято,

щастлива пред училищния праг.







Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.


Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!


Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.


Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла


да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!



* * *


Книгата е формат 70х100/24 (16х16 см), 180 стр., съдържа над 55 стихотворения и два разказа,
предговор от славяниста от Casstleton State College Юри Видов Караджордж
и послеслов от сестрата на Петя – Елица Дубарова.


Единична цена: 15,00 лв.
При желание от страна на читателите, книгата може да се поръча и чрез издателството:
на тел. 056/994-809, e-mail: meridian27@mail.bg


"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/53-64-90; 08
8/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg