НАЧАЛО	МЕРИДИАН 27		ЗА НАС	ФОРУМ	ЗАБАВНО	УКАЗАТЕЛ	КОНТАКТ
гр. Бургас, ул. “Св. Патриарх Евтимий” 122, тел. 056/3-64-90; 088/799-64-34; 089/837-85-50
БЕЛЕТРИСТИКА			КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО “ЛИБРА СКОРП” ПЪТЯТ НА МРАВКИТЕ автор: МИЛКА ИВАНОВА Първо издание ISBN 954-9306-68-2 Редактор: Сава Василев Коректор: Манол Манолов Графичен дизайн: Петра Лимоза

Милка Иванова (по-известна в бургаските литературни среди като Милка Фотева) е добре позната с първата си книга “Черна кръв” – сгъстена хроника на обезлюдяващото си село. С тази книга Милка Иванова си създаде име на белетрист с невероятен усет при полагането на всяка дума. Авторката обича, по-точно жали героите си – старци и неудачници, които няма как да попаднат в епицентъра на живота, тъй като тяхното време е отминало.

С тези последни мохикани на органичната връзка със земята, на старомодната човечност, читателят ще се срещне и в новия сборник разкази на Иванова “Пътят на мравките”.

Предлагаме Ви разказа “Пътят на мравките”.

ПЪТЯТ НА МРАВКИТЕ

Унесен от шума на автомобилите, неволно, напълно безсъзнателно, Дамянчо Мирната спря очи върху мравките, които пълзяха от ожъната нива през черния път към насипа на магистралата – гъсто населен с мравуняци. Непосилният товар ги поваляше в прахта, те се бореха, преобръщаха, изправяха и поемаха отново към мравуняците. Очите на Мирната ги следваха дълго, докато най-сетне, отегчени от еднообразието на мравешкия делник, литнаха надалеч, чак над върбите до Железния мост. Върбите бяха бледожълти, не зелени, каквито са в действителност, а над тях висеше орел. Орелът не летеше, висеше: крилата му бяха неподвижни, макар да бяха разперени, но както бе над върбите, човекът го видя доста встрани от тях, над острия завой на реката. Речният завой бе под абсолютно прав ъгъл, светъл прах блестеше по брега. Мирната се намръщи, позачуди се, но до мисъл, въпреки усилията, не достигна, защото съзнанието му се бе отлъчило и кацнало върху един от мравуняците на насипа. То се опитваше да дремне за кратко, но мравките го полазваха, гъделичкаха: смущаваха го. Останал без съзнание, предаден на природните аномалии, човекът не откъсваше очи от орела, бледожълтите върби и острия речен завой, който в действителност не бе никак остър. Тъкмо когато очите му се препълниха и преляха от удивление, нещо на метър от него прошумоля, той се обърна, видя заека, и тласнат от прехвръкналото в главата му съзнание – отскочи встрани. Едната му ръка затисна задницата на животното, то се разтегна, да се изхлузи, но човекът се преобърна и другата му ръка улови ушите. Мирната стисна заека, сложи го на гърдите си, застана на колене. Горе, откъм магистралата някой нещо извика, но грохота от колите заглуши думите.

Мирната се спусна в подножието на насипа, седна, вдигна заека към загорелия си нос, помириса го, помириса, и зарови брада в козината му.

– Миличко зайче – каза нежно Мирната и видя сладостна пара да се носи на облачета и да изпълва лятната му кухничка. Сладостната пара излиза от пръстения гювеч, достолепно разположен върху печката-жабка. Парата изпълва, изпълва лятната кухничка, и е тъй неизказано сладостна. “Да кусат децата месо – мисли Мирната. – Все картофи, картофи… Докато одера заека, ще се навъртат край мене… Ама защо да се пречкат! Да се пречкат! Деца! Ще обикалят печката, докато ври заека… Няма да продавам картофите. Работа ще падне…”

– Гледай, какъв е голям! – каза на глас Мирната и притисна заека към гърдите си. Той въздъхна сладко, занесените му очи прекосиха нивата и спряха на отсрещния й край, при лилавите хурки, към които през маранята плуваше комбайн, малък колкото играчка. Мирната гледа хурките, докато се сляха в лилав облак и, притиснати от жегата, отидоха към хоризонта; оттам вдигна очи към висините и видя на запад няколко птички да излитат от върбите до Железния мост. Изглеждаха мънички, като мушици, но той беше сигурен, че вижда маховете на крилата им. Докато ровеше с острата си брада заешката козина, очите му следваха птиците. Неочаквано, както излитаха и кацаха във върбалака, няколко се отделиха и насочиха към нивите, зад Железния мост, където е метлата.

– А-а-а-х – въздъхна Мирната.

Той обвърна глава към селото и видя през един светъл, блещукащ прах къщите да се отделят от основите и да се носят бавно-бавно на изток… Човекът разтърси глава, къщите спряха, но останаха да висят над основите; полюшваха се, като да плуваха над съвършено безплътно езеро, на което краят не се вижда.

– Ех, – каза Мирната – природата умира от скука! Заради тая метла получавам халюцинации.

– Здраве да е! – повиши глас и погледна към селото, да се увери в нещо. Този път видя къщите да се издигат високо, високо над основите и да се люшкат напред, назад, кацнали сякаш във вързана за небето люлка, но той не видя въжета или връв някаква.

– От жегата е! – каза Мирната, запремига и се вторачи в мравките. Видя ги ясно, от ясно по-ясно да пъплят по пътечките си.

– Бре, каква жега! – възкликна.

Точно в този момент върху отбивката на магистралата изсвириха гумите на автомобил. Мирната се обърна. На върха на насипа бе спрял московеца на Малака.

Подал изпотената си глава от предната врата на автомобила, Малака се провикна:

– Ееей, Дамянчо, как е метлата? Пак си ходил да я гледаш!

Мирната скочи припряно, но насипа изкачи бавно.

– Изсъхна, колкото изникна – каза застанал до колата. – Ти знаеш, късно сях, изпуснах дъждовете. Нямах пари за сеитба. Твоята е добра. Авраме, чух, щял си обора на биволиците да разширяваш?

Той се наведе напред, макар добре да виждаше лицето на Малачката.

– Правилно си чул! – Едрите бръчки по Аврамовото чело се изгладиха – рядко чуваше името си. Навремето, още дете, срещне го някой и пита, къде бе Врамчо, а той, гоня малачката, или, тати ме праща за малачката, или, отивам за малачката. И до днес му казват Малачка, на такъв човек, който има зад къщата си дълъг обор, пълен с биволици.

– Правилно си чул! – повтори. – Тебе и Йонито ще търся. Левия дувар ще съборим и оттам десетина метра ще го дръпнем надълго. Работата не е много – три стени и покрив.

– Три стени, вярно, но това е строеж! Основи си има, покрив. – Мирната поизправи рамене, намести заека на гърдите си.

– Чудя се сега ли да го правя, догодина ли? Пари нямам. Сирене имам много, пари нямам! Брей, голяма жега!

Малачката гледаше ушите на заека.

– Авраме! – Раменете на Дамянчо се отпуснаха. – Пари ми трябват!

Аврам скри главата си в колата.

– Нямам пари! – извика. – Сирене, ако искаш, две тенекии ще дам на тебе и две на Йонито. Пари нямам!

В колата беше горещо, той не издържа задухата и излезе навън.

– Казвай! – изправи се пред Дамянчо. – Ако си готов, другата седмица почваме. Една тенекия сирене от биволица струва седемдесет и пет лева – две правят сто и петдесет. Ако не ти трябва, продай го!

– Кой има пари да я купи, Авраме? Да вземеш, да ми платиш! – Мирната стисна заека.

Малака мълчеше, загледан някъде встрани от него. Почувствал неловкост от такова безучастие, Мирната сведе очи, после неволно погледна към селото. Къщите бяха кацнали по местата си.

– Другата седмица ще почнем ли? – попита изведнъж.

– Аз казах – заключи Малака и посочи заека. – Заек си хванал?

– Хванах. – Мирната нагласи заека на гърдите си. – Да започнем по-рано? – Шията му се удължи неестествено.

– Сина чакам – Малака замахна да прогони зелената муха, която бръмчеше над главата му. Тази зелена муха беше пътувала с него, примамена от някакво нейно си предчувствие.

– Ако е за помощник, да доведа голямото момче? Работи повече от мене. За него ще дадеш купони за хляб!

По магистралата колите профучаваха, горещ въздух се стелеше към насипа.

– То няма петнайсет години, бе! Калта иска бъркане, иска на скеле да се качи, иска… – Аврам се прекъсна, махна с ръка. – От години не съм кусвал диво! Дивото има друг вкус.

– Слушай, Авраме, довечера да донеса заека у вас, да седнем, да се разберем!? Момчето повече от мене работи. – Мирната отдели заека от гърдите си, поднесе го към лицето му.

– Много горещо! – Малака огледа заека.

– Ще го одера и ще го донеса! – Дамянчо все тъй държеше животното пред лицето му.

– Страшна жега, ей! – Малака замахна да прогони зелената муха. – Ако искаш, донеси го. От мене виното. – Той се качи в колата, подаде глава над стъклото. – От мене виното! Ти ако искаш, води момчето, да ти помага. Хайде, от мене виното – каза и подкара московеца към метлата.

Мирната гледа след него, докато го различаваше сред другите автомобили, оттам погледът му спря на върбите до Железния мост. Върбите изглеждаха бледожълти, и този път Мирната схвана: “Природата си прави фокуси!” – установи и завря нос в заешката козина.

– Няма да вземе момчето! – каза високо.

Изправен на върха на насипа, той дълго рови с нос заешката козина. После вдигна глава, огледа се, помисли, помисли, помилва ушите на заека, и решително го сложи на земята до краката си.

Отначало, притиснало уши към гърба, животното изглеждаше заспало, в следващия миг се изправи и се стрелна през черния път в нивата.

Мирната го гледаше как подскача през жълтото стърнище.

– Можех да го скрия в крачола си! – сепна се той. – Днес сякаш съм без ум! Кукувица ми е изпила ума!

Човекът се завъртя на място, завъртя се втори път, като че търсеше ума си. После слезе на черния път и с бавна крачка тръгна към селото. Повече не се обърна да търси оня орел, който висеше над върбите до Железния мост. Гледаше мравките по пътя. Стъпваше внимателно, да не повреди неравните бразди, по които пъплеха.

При желание от страна на читателите, книгата може да се поръча и чрез издателството:
на тел. 056/3-64-90, e-mail: meridian27@mail.bg

"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/3-64-90; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg

НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ФОРУМ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ