Стоян Велев седеше пред телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село, през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше, идваха си едва десетина души, но все пак...
Животът беше футбол и футболът се състоеше в чакане. Чакахме да продадем голмайстора ни, за да закърпим бюджета. Чакахме по-добри дни, по-добри резултати. Чакахме някой ден да излезем от трета дивизия. За целта ходехме по врачки. Палехме свещи. Носехме амулети. Фланелката на “Атлетико” ...
Не си спомням вече колко време пътувам. Пълзях по стръмни скали, толкова горещи, че кожата ми цвърчеше, като парче бекон, хвърлено в тигана с олио. Пълзях из пустини, чийто пясък ме драскаше, и ме караше да мечтая за прохладата на студената вода. Пълзях по ледове, толкова тънки и хлъзгави, че дори мен, Змията, ме беше страх...
Събираше души откакто се помни. Ловът беше в кръвта му. Сенките му бяха дом. Писъците му бяха убежище. Луната огряваше пътя му. Походката му беше самоуверена. Следваше зова на душите. Ето първата. Притаи се в сенките до отворения прозорец и надникна вътре...
Духът на дървото преплиташе и разделяше нишките неуморно. Имаше едни мънички, зелени още. Тях ги докосваше внимателно. Бяха нови. Имаха да учат много. Галеше ги леко с крайчеца на клоните си. Нежно залепваше разкъсванията им със смолата си и ги оставяше да учат, да растат...
Чаша уиски, цигари, приятен събеседник – какво повече е необходимо на уеснафилия се съвременник, за да се чувства ако не щастлив, то поне доволен от прекрасния завършек на още един изминал ден...
Беше студена декемврийска нощ. Силният вятър разнасяше вестници по тротоара като пощальон, който като че ли не знаеше къде да достави пратката. Дъждът валеше неумолимо, а хората бързаха да се приберат от работа в домовете си. Е, поне тези, които имаха дом. Живеех на една закътана улица до един контейнер за боклук, защото бях бездомен. Имах си име, но хората постоянно ми казваха: “Я виж ти, пак онзи дрипльо! Сигурно отново е дошъл да проси.” И така свикнах да бъда просто Просяк...
Лицето на стройната, елегантно облечена Бистра Хатеева сияеше от радост. Миналия месец на шега участва в телевизионната игра “Милионерът”. Безкрайна беше изненадата й, когато спечели сума равна на две нейни заплати. Преди час осребри пощенския запис и сега вървеше по окъпаната от есенния дъжд улица към къщи...
Този явор беше достолепно дърво, разперило клони в левия край на поляна, намираща се в подножието на Славеевите възвишения. Строителният инженер Васил Аспарухов, висок, добре сложен мъж, за първи път го видя по време на излет със съучениците си от английската гимназия.
Годината е 2184. Вече няма правителство. Няма магистрали. Няма проблеми със заплатите. Хората просто не работят. Машините вършат всичко. От отваряне на прозорец, до пазаруване. От позвъняване по телефона, до пилотиране на самолет...
