“Звън на камбани” – апотеоз на любовта към род, Родина, към събирателния образ на всичко човешко и чисто

Дата: 
сряда, 3 December, 2014
Категория: 

Георги Аргиров е роден на 12 септември 1933 год. в село Горска Поляна, Бургаска област. Завършва висше образование в СДУ “Климент Охридски” – педагогика и дефектология.
Освен публицистични материали в местния и централния печат, от 2000 год. започва своята писателска дейност и е автор на следните книги: “По пътя към себе си” – романа, 2000 год., “Наказан с любов” – роман, 2000 год., “Трите майки” – роман, 2002 год., “Бяла обич” – роман, 2002 год., “В сянката на злото” – роман, 2002 год., “Приключенията на Писанчо Горделанчо” – книга за деца, 2003 год., “Да възседнеш пеперуда” – роман, 2004 год.

Прочитайки новия роман на Георги Аргиров “Звън на камбани”, у мен остана усещането за досег с най-чистите измерения на българското – и смислово, и като символ, и като извечна, свята, безпрекословна привързаност и синовно преклонение пред първоизвора на националната ни идентичност. Емблематично е и заглавието на книгата. Звънът на камбаната е символ на пробуждането, подтика към себеосъзнаване, към пълноценното осъществяване на съдбовната мисия да се устои на насилието, болката, съмнението, абсурда на робството – и като физическо, и като нравствено понятие. Независимо дали камбаната е църковна, символизираща християнската вяра, или е онази душевна струна, която живее автономно в нас, трепти с вибрациите на истината и никога не би ни заблудила коя вътрешна посока да поемем – като безпрекословен морален избор. Именно тази камбана е първопричината да оцелеем като българи, да съхраним чудото на нашата вяра, богатството на историческото ни и културно наследство, да се себереализираме, носейки, помнейки, ценейки и ревностно съхранявайки потенциала, който сме наследили като нация. Тъй като след петвековно иго, което не само рамкира по жестоко безмилостен начин свръхограничените човешки права на сънародниците ни от онова страшно време, но и яростно потъпква фундаменталното право на свободен морален и религиозен избор. Няма българин, който да не е изтръпвал от историите за безчинствата на башибозука, за зверствата, които смазват самоидентичността и унищожават всяко стръкче покълнала надежда. Но! Въпреки предизвикателствата на робството, придобили измерения на абсурда, българинът се е оказал учудващо издръжлив.

И не само. А и горд, мотивиран, и безумно смел понякога – пред лицето на смъртта, запазвайки честта си, вярата си и изконните ценности, кътани като светиня от поколение на поколение. За да придадат на тягостния хомот на игото ореола не само на великомъченичество, но и на надеждата – несломима, жизнена, носител на градивното начало.

Следвайки тези мисловни проекции и потапяйки се в атмосферата на османското робство с вещината не само на познаващ в детайли бита, нравствените характеристики и морални дилеми пред сънародниците ни в онези смутни години, Георги Аргиров е съумял да сътвори един пълнозвучен роман, от който лъха не само преклонение пред българина, българското, българщината, а и извечно, нежно съзерцателно благоговение пред пречистващата сила на Любовта.

Авторът представя пред читателя, не само страница след страница, но и като загадъчно надникване все по-надълбоко в пластовете на човешката душевност, една свръхзаинтигуваща история, която не би оставила безразличен всеки, наричащ себе си българин. Самият писател доверява в предисловието на книгата си, че е бил провокиран да напише “Звън на камбани” от случайно попаднала му статия от стар вестник, написана от негова съселянка (от с. Яйлъджик, сега Горска поляна) – Мара Христова Барева-Митева. В статията е била описана сърцераздирателната история на млада красива жена от селото, отвлечена от турците. “Написаното сякаш ми бе изпратено от Бога”, казва Георги Аргиров. И тъй като няма случайни нещо в жизнения ни път, авторът приема това като знака, че трябва да даде живот на образите, изпаднали в забвение, да им вдъхне живот, да ги представи пред съвременния читател, обагрени с цялата красота на тогавашните нрави – сурови, но белязани с несравнимо романтично сияние. Необяснима е вътрешната сила на българина в онези драматични времена, когато отстояването на вярата, любовта към род, Родина, към събирателния образ на всичко човешко и чисто, е било издигнато на пиедестал и е придобило измерението на единствено съществуващия начин на живот. Г. Аргиров посвещава книгата си, която той характеризира като “роман – легенда, предание, притча”, на “всички ония, които по една или друга случайност имат връзка с нашето село, които са пили студена вода от “Чучурката”, “Излъчето”, “Горната чешма”, “Енчовия кладенец”… и за всички останали. И ни потапя в легендната красота на Странджа, където инстинктивно усещаме – на ментално ниво, не само прелестта на планината, но и нравствената хубост на българката. С драматичната история на открадната от турци Димана, авторът ни поднася не само четиво, което се поглъща на един дъх, заради заинтригуващата история, но и дълбоко философско проникновено разбиране на човешката психика в абсурдното време на робството. Георги Аргиров е вникнал в детайли в бита на българина в последните години на османското иго, успял е да пресътвори цялостната картина на сложните човешки взаимоотношения, на драматичния сблъсък на национални интереси и разрешаването (или болезненото заплитане) на морални дилеми. С неподправена обич писателят вае героите си. Снажната хубавица със силно излъчване – не само външно, но и вътрешно, Димана; нейната изгора Ицо, ревностно пазещ и отстояващ любовта си; буреносният Али – носител на сърцераздирателния сблъсък между българския си произход и безпрекословната жестокост на възпитанието си, основана на сянката на ятагана; Кадрие (която всъщност е откраднатата от българските си корени Калина) – майката на Али, която е моралната опора на Димана във враждебния за нея свят, коренно противоположен на нейния, българския, обичания, скътания в най-свидните й спомени… И още – непоколебимият и жесток Орхан, бащата на Али (за когото в драматичното развитие на романа също се разбира, че е чист българин, откраднато безцеремонен начин още от люлката), и други, по-бегло обрисувани, но плътни като внушение образи, вписали се в цялостната тъкан на книгата. Всеки от тях допълва по своеобразен начин атмосферата с романтичен привкус на “Звън на камбани”. И “говорят” със своя глас.

А несъмнено поантата на романа е обрисуваната любов между Димана и Али. С особен чародеен магнетизъм е белязана връзката между двама млади. Георги Аргиров ги описва като горди красавци, непоколебими в своя морален избор ,които като два полюса се отблъскват и привличат едновременно – с магичната сила на случващото се не по случайност, а като съдбовно предопределение. Предизвикателството, придобиваща страшните измерения на разкъсващия избор за Димана, е неумолимо. Загубила физическата си свобода, тя трескаво търси в себе си нравствена сила да отстои своята по момински чиста обич към Ицо, своята вяра, своя Бог, своите ценности. Но в това единоборство със самата себе си, в противостоянието на мощта и харизмата на Али, тя все пак дава шанс на нейната плаха в началото привързаност към него да избуи, да се разгърне в пълната сила и многозвучие на най-възраждащото, неземно красиво и същевременно с това – по земному топлокръвно човешко чувство. Болезнените, разяждащи я вътрешни въпроси преминават в измерени, където придобиват силата на морална победа, не на крушение. Тъй като Димана – гордата красива българка, не отстъпва от вярата си, отстоява дори правото си да даде български имена на плода на любовта й с Али – двете й близначета, родени в смутни времена, но белязани с благословията на истинската обич. А съдбата среща нейната стара изгора Ицо в драматична ситуация със съперника Али.

Този сблъсък е не само на интереси и чувства, а и на исторически обусловената омраза. И обагрена с риторичността на въпроса – как така един българин по рождение става повече фанатик от самите турци поробители и коя е тази сила, която го тласка към сляпа жестокост… Отговорите на този и на други многопланови питания всеки читател може да намери сам за себе си във вълнуващото четиво “Звън на камбани”.

---------------------

Публ. във в. “Компас”, 16 февруари 2005 г.

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите