За Иван Сухиванов, за невъзможността и възможното, за живота

“Литературата. Най-сигурният начин да изключиш този свят.” Или да го видиш с други очи – от горе надолу, както казва Иван Сухиванов в един разказ от новата си книга “Стилът на невъзможното”. Или пък да го изживеем този живот, макар той да е нещото “с неточни размери”, в очакване на бъдещето – тази “илюзия в най-чист вид”. Да изживееш и невъзможното. Със стил.

Иван Сухиванов е един от най-известните бургаски творци. Автор на критически анализи в областта на съвременната литература, на стихосбирките “Лакуни” (2000), “Ескил” (2010), “Томи. Нощна смяна” (2014), “Нямо кино” (2015) и на книгите с разкази “Къси истории” (2005), “Бягства” (2011), “Стилът на невъзможното” (2016).

Носител е на множество награди, сред които наградата “Пегас” на Годишните литературни награди на Община Бургас за стихосбирката “Лакуни” (2000), наградата “Христо Фотев” за поезия на Годишните литературни награди на Община Бургас за книгата си “Томи. Нощна смяна” (2013), наградата от националния конкурс “Христо Фотев” (2016) и много други.

Роза МАКСИМОВА

----------------

Иван Сухиванов: Отказът от разказване е смърт.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита книга, Иване! Какъв е стилът на невъзможното? И въобще, можем ли да говорим за подобен стил?

– Да, това е животът, едно непрекъснато движение към невъзможността за автентично съществуване.

– Какво се крие зад заглавието?

– Заглавието на една книга обикновено е парадния вход към нея. То може да е метафорично или описателно, но винаги се “крие” опит за общуване с другите.

– Имаш ли рецепта как да преодоляваме невъзможностите в живота?

– Нямам. Животът е нещо с неточни размери. Неочакван е, а бъдещето реално не съществува, това е илюзията в най-чист вид – че ни чака някакво бъдеще. Всичко става тук и сега и е фантастично като усещане.

– Това е третата ти книга с разкази. Как дойде идеята този път? Какво послание отправяш към читателите?

– Послание отправят хората, които са си взели живота в ръце. Аз не знам какво става около нас, опитвам се да се ориентирам, срещам хора, някои ме разочароват, други ни дават смисъл да живеем…

– Имаш ли чувството, че се пропуснал нещо в живота си?

– Да, най-съществено, което все предстои... В обществен план пък всички пропуснахме много шансове.

– А кой период от живота си считаш за най-интересен?

– Винаги ми е интересно и ме вълнува ставащото тук и сега. По принцип хората считат, че когато успяват, когато са влюбени и т.н. Винаги има шансове за промяна, стига да го пожелаем. Не обичам шаблонното, сиво съществуване. Разказът е равен на живота. Това е като при приказките на Шехерезада. Отказът от разказване е смърт.

– Кое те впечатлява, Иване? От всичко ли може да стане разказ?

– Да, Чехов казва, че би написал разказ и за този пепелник. Важен е усетът и вкусът към нещата.

– В едно интервю казваш, че “животът е в поезията. Тогава метафорите имат смисъл”. Но ти пишеш и разкази, и то също толкова силни и плътни като стиховете си, макар и кратки. Къде е смисълът на живота тогава?

– Смисълът на живота е в самото живеене, съвместно живеене. Аз не съм религиозен и не поверявам живота си на отвъдни сили и измишльотини за успокоение на страховете ни.

– Ти си бил дълги години учител, преподавател. На какво те научиха твоите ученици и студенти? Кой е най-ценният урок, който си научил в живота си?

– Ами на първичното, прясно усещане за битието. Живея като за първи път – и за последен, разбира се. Дано повечето да съзнаваме това и да не се лъжем с чужди празнословия.

– Направи подарък на читателите на в. “Компас” – разказ от новата ти книга, например, “Стилът на невъзможното”.

– Ето един “морски разказ”. Плажът също е едно фантастично място, където цивилизацията се среща директно с природата.

----------------

Първи стъпки в литературата

С първите лъчи ни завзе плажна летаргия: конвертируемото състояние тук... Отпускаш клепачи и изключваш – мигновена нирвана, през която пропускаш въображаемите залози на случващото се. Благородна леност, за която май говореше Аристотел...

Щрак! Една полугола скандинавка ме фотографира... Това, което не се улавя в снимка, е маранливата левантийска носталгия, която лъха откъм белите руини по склоновете на залива...

Слънцето напича яко. Моят приятел (писателят) никакъв го няма. “Охо!” – дочувам откъм гърба си. Обръщам се и виждам, че се е пльоснал върху шезлонга и се опитва да разтвори чадъра. Скандинавката щраква и него. “Снимат те за фон” – казвам, за да го дразня. С това отключвам репертоара му: “Когато българските ханове са предвождали хунския съюз, викингите са били прости паткари...”; “Значи ние сме били първите туристи...” – продължавам да го ръчкам. В този момент една албиноска-монокини преминава край нас. “Прави любов, а не война” – заключава примирително приятелят ми. “Не знаех, че хуните са и любовчии...” – не мирясвам аз. Писателят ме изгледа заинтригуван: “Знаеш ли... от теб би се получил прекрасен критик...” И отново присвива очи, сякаш добил нещо, което е смятал за навеки изгубено... “Добре-дошъл-в-клуба-на-губещи-времето-си!”; “Откъде знаеш, че не съм пробвал? – озъбвам се аз. “Ето, ето: прекрасен скептицизъм...” – трупа аргументи той.

Зная, че държи да запазя привилегията си на първи негов читател, но чак толкова... “Освен това, нали критиците не са скептици, а лизачи... приели вторичното за оригинал... щом реинкарнират странстващи сюжети…” – изстрелвам една тирада, а приятелят ми ме гледа учудено; такъв разход на енергия в тази жега, от която мозъкът се размеква... Затварям очи.

Усещам го, че се размърдва върху шезлонга. Явно следва разговор за литературата... “Литературата, моето момче, е преди всичко етика – започва той с отработен глас на даскалица – а останалото е поглед отстрани... отгоре, ако щеш... Трябва да се занимаваш с нещо – скарва ми се той – иначе съвсем ще се вговнясаш...”; “Мазохист” – подхвърлям му и отново затварям очи.

Докато го слушам поглеждам към зоната на нудисткия плаж: разголените тела са повити в слънчасала аура и се движат с някаква изкуствена естественост; дори отпуснатите бабешки цицки са придобили някаква природосъобразност – чрез грозотата си, отхвърлили условността да бъдат съблазнителни... Огледът ми приключва с изумление: двойка млади същества са се вплели във възел; голи-голенички връз дюната, точно на границата на двата плажа, маркирана с въженце и табелки... Нататък погледът може да продължи да вижда, но през предупредителния надпис: “Нудистки плаж”.

Приятелят ми е забил поглед в цветно списанийце (“Поетът е преди всичко воайор” – ibid.). “Тия двамцата май се гласят да правят нещо...” – махвам към дюната. Писателят благоприлично поглежда нататък и свежда очи: “Тяхна си работа”. Забелязвам, че и други наблюдават сценката с ъгълчето на окото. Дългокосото същество е легнало възнак, а самката го е възседнала и е надвесила цици над лицето му.

“Не е от нашия антропологически вид... прабългарките са били с по-дребни цици, с тесни бедра... сигурно от язденето...” – приятелят ми почервенява, но не вдига глава. “Там май нещо става...” – констатирам ехидно и той затваря списанието. Измъква кутия с шахматни фигури и започва да ги нарежда...

“Нормално е да се възбудиш под влиянието на природните фактори – започва да философства той – ... най-вече слънчевите лъчи... Шах!”; “Ще ти взема коня, върни го!” – предупреждавам и хвърлям едно око към ония: сексуалните фрикции са започнали, дамата е изопнала шия, на рамото й се откроява сложна татуировка...

“Можеше и по-дискретно да го правят, а не...” – казвам и този път наистина му вземам коня – хвърлям го в кутията.

“Така ги е щамповало порното...” – казва замислено приятелят ми и разтърква челото си. “Това е то – масово изкуство, а не като литературата... макар че Шекспир също би си падал по порното...”

“Ай стига, бе...” – приятелят ми се е вторачил към ония. Жената се е изправила. “Мъжът” отдолу също се оказва жена... Шахматната ни епопея завършва с реми.

В този момент по високоговорителите пускат сантиментална мелодия от 50-те... Гледката се изличава – изглежда съм притворил очи: под клепача огненото слънце чертае безлични овали... времето е спряло, мирише на водорасли... “Всички сме ефимерни рисунки върху пясъка...” – минава ми през ума...

Поглеждам към моя приятел: изключил е и мисли... изглежда, как да предаде в думи случката и чувствата, които го вълнуват сега... Изглежда ми като усърден сътрудник, мисионер, на някакъв недостъпен за простосмъртните архив... “Литературата”. Най-сигурният начин да изключиш този свят.

Лягам по гръб. Една птица е застинала във висините над нас: може би си разменяме погледи по някакъв начин... Иска ми се в този безкраен миг да съм там, на нейното място... Да погледна света: отгоре надолу.

----------------

Интервюто е публикувано във в. “Компас”

----------------