Тревожни размисли за войната и мира

За историческите пожари и двата урока по история
Автор: 
Дата: 
вторник, 2 September, 2014
Категория: 

От векове човечеството мечтае за вечен мир на Земята, но най-често негов спътник е ВОЙНАТА. В края на XVIII век немският философ Емануил Кант не мечтае, а поддържа възгледа за изграждане на общество с вечен мир. Идва XIX век. Въпросите за ВОЙНАТА и МИРА все повече занимават умовете, човечеството. В един от своите разкази Мопасан изказва мисълта, че откривателят на превозната двуръчна едноколка има много по-голям принос за прогреса на човечеството, отколкото откриването на барута. Известно е, че родината му е Китай, познат е бил и на арабите, а в Европа през XIV век за първи път е използван за военни цели. И така, наред с европейската култура, се развива и увеличава разрушителната мощ на средствата за водене на война. От люлка на културата, Европа става барутна люлка на войната. В началото на XIX век се заражда и имперският стремеж за световно господство. Възникват завоевателните имперски войни на Наполеон. Цяла Европа е на колене пред него, имперският му апетит го повежда на поход към Русия. На 24 юни 1812 година Наполеон, без да обявява война, с 600-хилядна армия нахлува в необятна Русия-направление Москва. Агресията на гордия и самоуверен император-покорител на феодална Европа среща, обаче, на изток неочаквана, упорита съпротива. По пътя му до Москва срещу него се изправят обединените сили на народ и армия. В тила на агресора се появява организирана съпротива на народа, партизанско движение, което съществено допринася за разгромяването на агресора. Наполеон не преживява мечтаното и желано триумфално посрещане и в далечна Москва. Военният гений на Кутузов, надигналият се руски народ в СВЕЩЕНА ВОЙНА срещу нашественика са факторите, които довеждат до разгромяване на агресора. След изгонването му от руска земя следва последната битка на “непобедимия” Наполеон на немска земя, която остава в историята като БИТКАТА НА НАРОДИТЕ КРАЙ ЛАЙПЦИГ 1813 г. Обединените сили на Русия, Австрия, Прусия и Швеция водят тежки, ожесточени бойни действия за надмощие. Използвайки превъзходството си, те правят опит да разгромят окончателно войските на Наполеон. Очертаващото се поражение го принуждава да отстъпва. Отстъплението все повече се превръща в бягство. Скъпо е изкупена ПОБЕДАТА над агресора-нашественик. Съюзниците загубват 54 000 души, а французите около 73 000. Битката на народите бе пожарен сигнал, който показа, че ореолът на Наполеон за величие и непобедимост е развенчан и още – предупредителен знак за всеки агресор-нашественик! Признателните потомци на обединените народи срещу нашественика, агресора Наполеон, издигат огромен, величествен паметник на загиналите безименни герои на бойното поле край Лайпциг през ПАМЕТНИТЕ ОКТОМВРИЙСКИ ДНИ на 1813-та година – Паметник “БИТКАТА НА НАРОДИТЕ” /Тази година през октомври се навършиха 190 години от историческата ЛАЙПЦИГСКА БИТКА. Годишнината бе тържествено отбелязана, включително и с възпроизвеждане на бойните действия на местата, където се е решавал изхода на боя./

Завоевателните имперски войни на Наполеон пораждат, обаче, и противници на войната, които формират световното пацифистко движение. Първите му организации възникват в Англия и САЩ. В 1869 година Лев Толстой завършва романа си “ВОЙНА И МИР”, който е епопея за величествения подвиг на руския народ срещу агресора, нашественика Наполеон. XIX век записва и едно важно откритие. Барутът, открит в Китай, познат и на арабите, в Европа намира не само приложение, а и усъвършенстване. В 1887 година шведският инженер-химик и индустриалец Алфред Нобел открива бездимния барут, ново и много по-мощно взривно вещество от барута и получава патент за своето откритие: ДИНАМИТА. Това му дава възможност да основе в редица европейски страни фабрики за нитроглицеринови взривни вещества и да натрупа огромно състояние. С откриването на много по-мощното взривно вещество от барута – динамита, развитието и усъвършенстването на още по-мощни разрушителни средства, се увеличават възможностите за водене на война и постигане на нейните цели, а шансът на СВЕТОВНИЯ МИР намалява. В края на XIX век зреят условията за ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. Откривателят на динамита завършва земния си път в 1891 година. Няма съмнение, че шведският инженер-химик Алфред Нобел, въпреки огромното богатство, което спечелва от откритието си, вижда и яносовото лице на научните открития и достижения. С други думи – нож с две остриета: режат и колят, служат и на МИРА, и на ВОЙНАТА. Това е прозрял Нобел, за да завещае огромна част от натрупаното си състояние за учредяване на фондация за удостояване и парична награда на личности за техните изключителни постижения в областта на физиката, химията, физиологията и медицината, за най-забележителни произведения в литературата, за най-ползотворна дейност в интерес на СВЕТОВНИЯ МИР. От 1901 година, в продължение на повече от един век /на 10 декември 2003 г. се навършват 102 години от изпълнение завещанието на Нобел/, Шведската Кралска Академия на науките присъжда и удостоява ежегодно с Нобелови награди за укрепване на световния мир особено заслужили личности от всички страни на света. Присъждането и връчването на Нобеловите награди за мир започва още от първата година на новия век, получил от XIX век като наследство буреносния обществено-политически облак на нова ВОЙНА. В тази връзка Нобеловите награди нямат символичен знак. Те и досега са ясно послание до всички учени – откриватели във всички области на науката, към хората в областта на литературата, изкуството и културата, към политическите и държавни дейци да допринасят за укрепване на СВЕТОВНИЯ МИР, а НЕ на ВОЙНАТА. Когато шведският химик-инженер Нобел получава патента за откритието си и става индустриалец е на 54 годишна възраст.

Кайзеровият Райх на железния Канцлер още не е закръглили 20-те, но вече е набрал такава военно-икономическа мощ, че става сериозен конкурент на европейските колониални държави /на първо място Англия и Франция/ и претендира за равноправен дял от богата колониална плячка. В центъра на Европа се появява претендент за световно господство. Началният старт е вече даден от Наполеоновите завоевателни войни. Железният канцлер Бисмарк е водещата, определящата политическа фигура във външната и вътрешната политика на обединения германски Райх, но зад гърба му стои германският монополистичен капитал и пруската военщина. Завещателят на наградите за СВЕТОВЕН МИР умира в 1891. В същата година се ражда “Пангерманският съюз”, пропаганден апарат от привърженици на стремежа за световна хегемония на Германия, разбира се, най-щедро финансиран от германските монополисти и банки. Идва и краят на XIX век. Дали поданиците на този германски Райх от 1871 година във вълнуващата и тържествена новогодишна вечер, посрещайки с радост и оптимизъм новия XX век, са подозирали какво ги очаква и каква ще бъде съдбата на този Райх през следващите десетилетия на ДВАДЕСЕТИЯ ВЕК? ЕДВА ЛИ. Все още верноподаниците на появилата се мощна индустриална държава не изпитват социалните трусове, които ще им донесе жизнената необходимост на германския монополистичен капитал от колонии и това, че тази необходимост може да се задоволи само чрез ВОЙНА. В края на XIX век подялбата на колониите е приключила, обаче Германия получава много малко парче от голямата колониална баница. Единственият начин за разрешаване на тази “несправедливост” е ВОЙНА. Пангерманският съюз я подготвя съответно пропагандно, идеологически. Има нещо символично в това, че в началото на XX век /1901 г./ започва присъждането и раздаването на Нобеловите награди за МИР. Буреносните облаци на войната се сгъстяват. Противоречията между оформилите се вече империалистически групировки, ТРОЙНИЯТ СЪЮЗ /Германия, Австроунгария/ и АНТАНТАТА /Англия, Франция и Русия/ нарастват все повече и остава само да се намери искрата, която да подпали пожара на войната. Искрата /поводът, защото трябва да има такъв/ са изстрелите в Сараево. Убит е австрийският престолонаследник Фердинанд. Войната започва от немска земя, пожарът се разширява. 28 ЮЛИ 1914 година е началото на ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА, първата, защото е всеобхващаща, световна и най-разрушителна от всички предишни, защото се води с най-нови, модерни средства за унищожение, борбата е за световно надмощие, за суровините на колониите, без които е невъзможно съществуването на капиталистическата икономика. Войната нанася огромни материални и човешки загуби, изчерпва ресурсите и на двете противостоящи военни групировки, всичко това се отразява чувствително и болезнено в тила на воюващите страни: човешките жертви, материалните загуби. Появява се разруха в целокупния живот на населението в тила, появява се недоволство от “безсмислената” война, появява се справедливо социално недоволство. “Гдето е тънко, там се къса”. “Тънкият” руски капитализъм няма мощното развитие на младия Кайзер-Бисмарков РАЙХ. Огромната Руска империя е обременена от огромни обществено-политически и икономически противоречия. Тънкото почва да се къса още в началото на новия век: Революцията 1905-та! Чашата на търпението е преляла. Изтерзаният народ се надига. Императорският трон е разклатен, но не е съборен. Текат разрушителните години на Първата Световна Война. Идва 1917-та и разклатеният императорски трон е пометен от една втора руска революция през втория месец и второто десетилетие на новия XX век, а цикълът на руските революции завършва една революция, която влиза в историята като ОКТОМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ от 1917-та. Американският писател и публицист Джон Рид, пребиваващ като военен кореспондент в Русия, става летописец на Великия Октомври с книгата си “ДЕСЕТ ДНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА СВЕТА”. Действително Октомврийската революция разтърси света като отвори НОВА СТРАНИЦА В ИСТОРИЯТА МУ. Към крилатите думи на своята посестрима, ВЕЛИКАТА ФРЕНСКА РЕВОЛЮЦИЯ: СВОБОДА, БРАТСТВО и РАВЕНСТВО, Революцията от ОКТОМВРИ 1917-та записа на знамето си и жадуваната от народите дума М ИР! Новата руска държава без цар-император, държавата на РАБОТНИЦИТЕ и СЕЛЯНИТЕ изпрати послание за МИР до всички и то стигна до войнишките окопи на всички воюващи страни. Октомврийската революционна вълна заля всички воюващи страни и ускори края на войната. Първа новата Съветска държава започва преговорите за МИР. 3-ти МАРТ 1918-та. Сключен е Брест-Литовският мир между Съветската държава и Германия. Ноември 1918-та отбелязва края на военните действия. Една историческа равносметка на двете ВЕЛИКИ РЕВОЛЮЦИИ: макар и с опит за реставрация /контрареволюция/, Франция ликвидира завинаги кралската власт, царска Русия необратимо остава републиканска, ехото от Октомврийската помете и Кайзеровия Райх. След него възникна Ваймарската република. За съжаление българското войнишко въстание не свали царската корона. Осъществяването завета на Левски за чиста и свята Република получи историческа отсрочка. Историческа равносметка от Първата СВЕТОВНА ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКА война: огромни материални и човешки жертви, катастрофална разруха във всички области на живота. По своя размах Първата Световна война превъзхожда всички предишни войни, но не успява да разреши противоречията между империалистическите страни. Наложените от победителите на победените “мирни договори” не вещаят траен СВЕТОВЕН МИР. Германският монополистичен капитал, заложил толкова много в тази война за тлъста печалба, очаква Германия като победителка да диктува условията за мир. Очакванията не се оправдават. Най-вече очакването за равен колониален дял. Германия загубва и малкото колонии, които е имала. Това крие опасност за реванш, това крие опасност за нова война на немска земя. Първата Световна война, освен, че е водена с най-модерна военна техника, завършва с прилагането на ново мощно средство за унищожение: ЗАДУШЛИВИЯ ГАЗ. Във войнишките окопи новото бойно средство сее по-страшна смърт от куршумите. Над нестабилния световен мир надвисва угрозата от нов световен пожар, пада сянката на евентуална следваща ХИМИЧЕСКА, ГАЗОВА ВОЙНА. Не случайно, във всички армии към обичайното снаряжение на войника, към неговата сухарна торба, се прибавя и торбата с газовата маска. Породеното пацифистко движение след завоевателните войни на Наполеон /впрочем не негови, а в резултат на историческо развитие, което само го извежда на историческата сцена/ намира още по-голямо разширение и влияние, печели все повече привърженици на мира и противници на войната, превръща се в масово антивоенно движение, особено в следвоенна Европа. Не случайно се появява и антивоенната литература. Не случайно се появяват намерилите горещ, възторжен прием антивоенни романи на немските автори като Ерих Мария Ремарк /”НА ЗАПАДНИЯ ФРОНТ НИЩО НОВО” и “ОБРАТНИЯТ ПЪТ”. Тези два романа се четяха и предаваха от ръка на ръка от следвоенните поколения, най-вече от будната българска младеж/. Друг немски писател, в романите на който основната тема е ВОЙНАТА е Лудвиг Рен / “ВОЙНА”, “СЛЕД ВОЙНАТА”, “УПАДЪК НА ДВОРЯНСТВОТО”, “ВОЙНА БЕЗ СРАЖЕНИЕ”, “ВЪРХУ РАЗВАЛИНИТЕ НА ИМПЕРИЯТА”/. За този немски писател е необходимо да се каже нещо, което звучи като парадокс. ЛУДВИГ РЕН е псевдоним. Това е Арнолд Фит фон ГОЛСЕНАУ, офицер от кайзеровата армия, участник в Първата световна война, след преживяното от нея решава да се откаже от родовата си титла “фон”, от 1928 година е приет за член на Германската комунистическа партия, през 1936-1937 година е интербригадист в защита на Испанската република, участва до последната минута в бойните действия като началник – щаб на международната бригада “ЕРНСТ ТЕЛМАН”. След Втората Световна война Лудвиг Рен доживява дълбока старост като гражданин на Германската Демократична Република, уважаван писател и член на Съюза на писателите и активен член на Световната организация за МИР.

Като исторически парадокс звучи, че пожарът на завоевателните войни, пламнал в началото на XIX век, пламва отново в началото на XX век, но вече като всеобхващащ първи световен пожар. Звучи, но не е парадокс, а закономерно развитие. Броеницата на историческото време отбелязва столетията, които протичат под реципрочния знак на ВОЙНАТА и МИРА, който винаги е несигурен и изглежда като кратка почивка до следващата ВОЙНА. С всяко изминало столетие проблемите за ВОЙНАТА и МИРА все повече и повече занимават ЧОВЕЧЕСТВОТО, защото с развитието на техническия прогрес се развива и мощна военна промишленост, която кове все по-мощни разрушителни средства за водене на война. XVIII-, XIX-, XX-тото столетия са характерни с това, че бележат епохата на завоевателните войни за световно господство и на революции, които водят до промени в обществения строй: в отговор на разрушителните последици от войните възниква антивоенно световно движение.

Ноемврийската революция в Германия през 1918-та година довежда до установяване на ВАЙМАРСКАТА РЕПУБЛИКА. Кайзерът си отива, но остават генералите и монополистическият капитал, за които социалдемократическото правителство е трън в очите. Опитът за реставрация на монархията чрез военен преврат не успява, благодарение на обединения отпор на германската работническа класа. Германският монополистичен капитал се страхува от настъпилите политически промени, както в Русия. Той се нуждае от политическа сила, която ще му помогне да осъществи реваншистките си цели. Такава той вижда във възникналата националсоциалистическа партия на Хитлер. Във връзка с това трябва да се отбележи, че след Първата световна война в двете страни – Италия и Германия – възникват две движения, прерастващи в политически партии, каквито не е имало преди това, ръководят се от идеология, която също е нова, влизат в политическия спектър и в политическата борба за власт и успяват да хванат държавното кормило, насочвайки държавния кораб по своя набелязан курс, а той е НОВА ВОЙНА. Корените на тези движения са последиците от Първата световна война: изтощената и разстроена национална икономика, обслужвала изцяло войната, растящата безработица, демобилизираните войници, които увеличават армията на безработните, гладните и недоволните от мизерното си съществувание. Към оправданото недоволство на народните маси трябва да се прибави и едно друго недоволство на националния монополистичен капитал от загубените колонии, а за него те са от жизнено значение. Общественото развитие поражда политическите движения, прерастващи в политически партии, които пък издигат своите водачи. В Италия след войната възниква движение, оглавявано от Мусолини. Програмата на неговото движение съдържа както розово леви тенденции, така и ярко националистически призиви. Още в началото създава бойни политически отряди, членовете на които носят черна униформа, емблемата им е сноп пръчки със забодена секира в единия край. “Фашио” е италианска дума и означава сноп, била е символ на древния Рим, а на възникналата фашистка идеология – символ за “Велика Италия”. Разрасналото се крайно дясно националистическо движение-партия повежда черноризите си отряди в “Марш към Рим”, армията не му попречва, монополистическият капитал го финансира, защото вижда политическия защитник на интересите си. “Маршът към Рим” през октомври 1922 година се състои в превземането на няколко града по бандитски маниер, армията остава “неутрална”, Дучето /Водачът/ разбира, че и Кралят ще остане “неутрален”, Мусолини заминава за Рим в спален вагон, а петдесетте хиляди фашисти, събрали се в Рим, след като кралят го назначава за министър-председател и му дава неограничена власт, спокойно се разотиват. И така “революцията” на Мусолини приключва с едно коалиционно правителство, от което той след няколко години изхвърля всички нефашисти, но продължава да получава подкрепа от банковата къща Морган. В бурните дебати на камарата е заплашвал социалистическия водач Матеоти. По-късно Матеоти бива убит.

В нашата скъпа Родина на 9 ЮНИ 1923 година се извършва военен кървав преврат, който сваля законно избраното правителство на земеделския народен водач, републиканец, антимонархист Александър Стамболийски и дава властта на едно коалиционно правителство с министър-председател, последовател на Мусолини и идеолог на българския фашизъм, професор Ал. Цанков. Избухналото селско въстание в защита на народното правителство бива жестоко потушено, а плененият земеделски водач и министър-председател бива зверски изтезаван от фашизираните офицери и убит. За разлика от “нежната революция” на Мусолини, която го докарва на власт, фашисткото правителство на неговия български ученик разкрива кого и какви партии ще обслужва новата следвоенна фашистка идеология. След 9-то юнското селско въстание, Българската комунистическа партия организира и подготвя въстание с участие на Земеделския съюз с цел възвръщане на народната власт и установяване на работническо-селско правителство. Това въстание също бива жестоко потушено. В историята на антифашистката борба то влиза като първото антифашистко въстание в света. За жестокостта на Цанковото фашистко правителство, писателят Антон Страшимиров пише: “Клаха, както турчин не е клал”, а Анри Барбюс написа “Палачите”. Септемврийското въстание от 1923 г. бе увековечено с поемата “Септември” на Гео Милев, убит и изгорен от агентите на Цанковия фашистки “бял” терор. Септемврийският пожар в родната ни страна, породен от военен преврат за събаряне на законно избрано правителство, е зловещо предизвестие за следващите десетилетия на ХХ век. След “нежната” революция на Мусолини, германският ДУЧЕ, ФЮРЕРЪТ Адолф Хитлер, водачът на новородено движение и подкрепян от военните среди и финансовия капитал, извършва преврат също в 1923 година, но неговата “нежна” революция не успява, защото, ако при похода на Мусолини към Рим (разбирай към властта), армията остава неутрална, а кралят назначава Мусолини за министър-председател с неограничени права, в Германия няма кайзер, който да му поднесе властта на тепсия, защото кайзерова Германия вече е република, има републиканско правителство (ляво), въоръжените сили съгласно Версайския договор и създадения от него Райхсвер е с ограничена численост до 100 хиляди души. Армията е съкратена, кайзерът (върховният главнокомандващ) го няма, но генералите остават, остава и верността им към него. Въпреки подкрепата на един от тях, генерал Лудендорф, хитлеровите щурмуваци биват разгромени от верните защитници на Републиката, превратът на Хитлер приключва с 20-30 убити щурмоваци, а Хитлер е осъден на 5 години затвор, но след една година бива освободен и продължава борбата си за политическа власт, изчаквайки благоприятния момент за канцлерския пост. Необходимо е едно осветление за навлизането на Хитлер в политическия живот. Трябва да се каже, че той е австриец, участник в Първата световна война, достига чин ефрейтор в германската армия, награден с “Железния кръст”. Няколко месеца преди армията да се превърне в Райхсвер /1919 г./ бива командирован като наблюдател да посещава работнически събрания, да се смесва с тълпата, за да може да уведомява своето началство за състоянието на общественото мнение. При тези посещения бил дълбоко впечатлен от речта на някой си Федер, който развивал икономически теории, основаващи се върху различията между грабителския /разбирай еврейския/ капитал и творческия /разбирай арийския/. Той се вслушвал все повече и повече и се убеждавал все повече в казваното от оратора, а когато събранието било последвано от разисквания, запаленият Хитлер вземал активно участие в тях и настървено се нахвърлял срещу опонентите на оратора. Хитлер влязъл във връзка с бившия шлосер Антон Дрекслер, който успял да събере една група тъмни съществувания и я нарекъл “Германска работническа партия”. Хитлер бил поканен да стане член. Той пише за някакви два дни на “вътрешна борба и размишления” преди да даде съгласието си, но го дава и става седмия член на управителния съвет на 40-членната “работническа партия”. Това се извършва през юни 1919 година. Независимо от това, Хитлер остава официално в своя полк до следващия юни. През 1920 година се заражда движението на Хитлер. Родното място на движението е Мюнхен, а родилният дом–известното бирхале “Хофбройхаус”. Тук Хитлер произнася разпалените си политически речи, с които разяснява, убеждава освен привържениците си и слушателите, симпатизантите в целите на политическото си верую, което е основа на движението му. То бързо набира скорост, набира все повече членове и симпатизанти и излиза на политическата сцена като нова политическа партия под водачеството на Хитлер. Като неин създател, той ú дава ново име и изгражда структурите ú – Националсоциалистическа Работническа Германска Партия /НСРГП/. Това дълго име при ежедневната употреба се съкращава на “Nazipartei”/нацистката партия/; “Nazi” /”нацист” за отделния партиен член и общо “нацисти”/. Като Мусолини, Хитлер също създава свои военни части. Двадесетината възторжени слушатели, пред които Хитлер произнася политическите си речи в бирхале “Хофбройхаус” нарастват до двадесетина хиляди фанатични привърженици, вече членове на новата партия. Хитлер ги облича в кафява униформа /кафявите ризи – прословутите кафяви щурмуваци: SA – Sturmabteilungen /щурмови групи/, той създава и свои елитни войски: SS – Schutzstaffel /охранителни отряди/. Началник щаб на СА е капитан Ернст РЬОМ, най-добър приятел на Хитлер. Защо? Хитлер създава СА, но Рьом /Röm/ е организаторът на щурмовите групи, той ги откърмя като боеспособна армия, която достига над два милиона през 1934 г. Относно симпатиите на СА, той идва на второ място, а що се отнася до Хитлер, както се казва, приятелството му седи на коляно. Когато се касае за властта му, той не признава приятелство, изисква безпрекословно подчинение, преданост и вярност към партията му и към него “най” “единствения”, ФЮРЕРЪТ. Единственият негов принос в политическата теория за партийно строителство е FÜHRERPRINZIP /фюрерския принцип/, което значи заповедническа власт от върха – фюрера и сляпо подчинение отдолу нагоре, такава, каквато имат кралете, царете, императорите с тази разлика, че тяхната власт не е изборна, а наследствена, родова. Някои смятат, че тази послушност, дисциплинираност, готовност да бъде управляван и носи униформа е едва ли не вродена черта на германеца, но тя важела и за българина, защото някой казал, че българите са прусаците на Балканите, ще рече пруската военщина също е “вродена” и за българина. Биологизирането на обществените, национално формиращи се черти на всеки народ няма нищо общо с едно такова характеризиране, което може да е плод само на едно или друго обществено развитие в даден исторически етап. Например Германия. Тя изминава дълъг исторически зигзагообразен път, докато достигне до историческо национално обединение в 1871 година – Райх. Трима кралски владетели се обединяват благодарение на далновидната дипломатическа и заговорническа активност на една некралска личност – ОТО фон БИСМАРК. Пруският крал Вилхелм I-ви става кайзер на обединените кралства, а вдъхновителят и организаторът на новия Райх – Канцлер – министър-председател. За немските думи Райх, Кайзер е необходимо да се отбележи, че влизат в общонародния политически речник в оригинал, непреводими, и стават синоними на държава, държавен глава и министър-председател. Това не е случайно. Новият държавен глава на възникналата, териториално много по-голяма централна европейска държава отколкото едно кралство, естествено трябва да е от ранг КАЙЗЕР/ИМПЕРАТОР/. Кайзеровата власт има и изпълнителна власт, изпълнителният пост на която се заема от най-висшия държавен чиновник – РАЙХСКАНЦЛЕР. Райхсканцлерът Ото фон Бисмарк влиза в историята на германския Райх като “железният канцлер”. И не случайно. Той става главна фигура в определянето на външната и вътрешна политика на обединената германска държава, не случайно насочва усилията си пруският крал да стане КАЙЗЕР /= ИМПЕРАТОР/. Пруското кралство достига своето могъщество при крал Фридрих II Велики. Величието му се състои главно в това, че пруската армия по своята численост заема първо място в Европа. Това е важна предпоставка за водене на агресивна завоевателна политика. Фридрих II Велики е водил завоевателни войни. Характерно за него е, че е бил повлиян от духа на Просвещението, възторжен почитател на Волтер, на музиката – свири на флейта, но в историята остава като бележит пълководец-завоевател, остава обаче и традиционната политика на този обединен Райх за завоевателни войни, стремеж за велика държава, който е продължен от “железния канцлер”. Във външната му политика историята отбелязва завоевателни войни и един особен военен “успех”, за който френската реакция му остава особено благодарна – оказва ú военно-политическа помощ за потушаване на Парижката комуна в 1871 година, а във вътрешната политика – друг, особен политически “успех”. Със закон и съд се справя с политическия си противник – разрасналото се социалистическо движение в Райха. Издава “изключителния” закон против социалистите в 1878 година, който се подновява ежегодно до 1890 година. Щом има закон, има и нарушение. Видните социалистически ръководители Аугуст Бебел и Вилхелм Либкнехт /личен приятел на Карл Маркс, а синът му – Карл Либкнехт е един от основателите на Германската комунистическа партия, заедно с Роза Люксенбург. Двамата са зверски убити от агентите на германската контрареволюционна военщина през януари 1919 година/ нарушават закона с политическата си дейност като социалисти и биват изправени пред висш съд, който съди за политически престъпления, застрашаващи устоите на държавата. Това е имперският висш съд, заседаващ в монументална сграда в бившия саксонски град Лайпциг. Аугуст Бебел и Вилхелм Либкнехт са съдени, осъдени и изпратени в затвора. Помогнал да бъде потушена Парижката комуна, Бисмарк взема превантивни законови мерки да предпази Райха от революционната зараза. Какво историческо сходство във външното и вътрешно развитие на този германски Райх! Възникнал след имперските завоевателни войни на Наполеон, начело със “железния” си канцлер, също разпалва пожара на завоевателни войни. Опирайки се на нарастналата икономическа и военна мощ на Райха, Бисмарк иска да дава тон и в европейската политика. Например на Берлинския конгрес през 1878 година. Там той съвсем не проявява разбиране за справедливите и законни български интереси, напротив, проявява горещи симпатии и крепка дипломатическа подкрепа на турските интереси. Този турско-германски “дослук”, започнал с Берлинския договор, продължава и досега.

-------------------

Преди 50 години /преди половин век!/

В 1954 ГОДИНА БЯХА ОБЯВЕНИ ПЕТТЕ ПРИНЦИПА НА МИРНОТО СЪВМЕСТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ, които влязоха в увода на СЪВМЕСТНОТО КОМЮНИКЕ НА КИТАЙСКИЯ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ С ДЖЕВАХАРАЛД НЕРУ, които по-късно получиха радушен прием и международно признание като пет ПРИНЦИПА НА МИРНО СЪВМЕСТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ. Това стана през ЮНИ 1954 година! ТЕЗИ ПРИНЦИПИ СЕ ПРЕВЪРНАХА В НОРМА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ, ПОЛОЖИХА ОСНОВНИЯ КАМЪК НА ДОКУМЕНТИТЕ ОТ БАНДУНГ 1955 ГОДИНА И ОТТОГАВА СА ЗАФИКСИРАНИ В ПОВЕЧЕ ОТ 160 МЕЖДУНАРОДНИ ОСНОВНИ ПРИНЦИПНИ ДОКУМЕНТА. Те гласят: 1. Взаимно признаване на суверинитета, независимостта и териториалната цялост; 2. Взаимно ненападение; 3. Взаимно невмешателство във вътрешните работи; 4. Равноправност и взаимоизгодност; 5. Мирно съвместно съществуване.

На тази основа отношенията между голям брой страни бяха освободени от исторически унаследени или актуални проблеми и се откриха пътища за една миролюбива и плодотворна задружност между народите. Тези принципи се оказаха особено ценни за отношенията между много освободили се от колониален гнет млади държави, но те също играеха съществена роля, главно при формиране на паралелно съжителство на държави с различен обществен строй. Погледнем ли назад, днес можем да кажем, че и след обявяването на световното признаване на тези принципи, многобройни международни конфликти бяха свързани постоянно с техните нарушения. Къде остана принципа за ненамеса при разрушаването на Съветския съюз, при ликвидирането на ГДР? Къде остана принципа за ненападение при агресията срещу Югославия, срещу Ирак? Какво общо имат тези принципи с “Отбраната на Германия в Афганистан”? Как така Европейският съюз, обхващащ площ около 4 милиона квадратни километра, стана изведнъж “ЕВРОПА”? Както е известно, този континент заема площ от 10 милиона квадратни километра. Можем да поставим още много такива въпроси. В заключение следва, че спомнянето, напомнянето на петте принципа на мирното съвместно съществуване съвсем не е въпрос на историческо съзерцание. Тези принципи на международните отношения са свръхактуални. С оглед на откритото дръзко присвоено право за световно господство на САЩ, на хегемонистичните амбиции на Европейския съюз, на все по-неприкритата агресивна милитаристична стратегия на НАТО и на Европейския съюз, е не само необходимо да си спомним за историческата дата на формулирането на тези принципи. Те също са наше необходимо оръжие в борбата срещу империалистическата политика. Суверинитетът, ненамесата, ненападението и равноправието се оказват ценности, които отново трябва да намерят подобаващо респектиране в днешните международни отношения.

в. “Ротфукс”, август 2004 г. Ролф Бертхолд
(Превод: д-р Рачо Рачев)

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите